Октавия Бътлър - Зора

Джоузеф въздъхна.

– Не разбирам защо така се плаша от теб – каза той. Не звучеше изплашен. – Не изглеждаш толкова страшно. Просто си... много различен.

– В света на животните различието между отделните видове на първо място означава заплаха – отговори Никанж. – Различното е опасно. Може да те убие. Това е валидно за животинските ви предци и за най-близките ви родственици от животинския свят. Това правило важи и за вас. – Никанж отпусна пипалата на главата си. – За вас е по-безопасно да преодолеете страха си индивидуално, отколкото като част от голяма група. Затова и направихме така.

Погледна към двойките и отделните хора, всеки един от тях беше придружен от оолои.

Никанж примести вниманието си върху Лилит.

– Щеше да е по-лесно, ако и към теб бяхме подходили по същия начин – с наркотици и възрастно оолои.

– Защо не направихте така?

– Те те подготвяха за мен, Лилит. Възрастните прецениха, че ще е по-добре да се съчетая, преди да навляза в зрялата си възраст. Ждая сметна, че може да те доведе при мен без помощта на наркотици, и се оказа прав.

Лилит потръпна.

– Не бих искала отново да премина през подобно нещо.

– Няма да се наложи. Виж приятелката си Тейт.

Лилит се обърна и видя, че Тейт беше протегнала ръка към Кахгаят. Гейбриъл я грабна и я издърпа, като не спираше да спори.

Тейт каза няколко думи, докато Гейбриъл говори много, но след малко я пусна. Кахгаят не помръдваше и мълчеше. Чакаше. Остави Тейт да го погледне отново, вероятно да събере кураж. Когато тя отново протегна ръката си, то я сграбчи и усука около нея на спирала сетивното си пипало с движение, което изглеждаше невероятно бързо, но някак нежно и незастрашаващо. Пипалото се движеше като поразяваща кобра, но в движението му имаше нещо деликатно. Тейт даже не изглеждаше изненадана.

– Как може да се движи така? – промърмори Лилит.

– Кахгаят се притесняваше, че тя няма да има смелост да довърши жеста – каза Никанж. – Мисля, че беше право.

– Аз дърпах ръката си много пъти.

– Ждая трябваше да те остави да свършиш цялата работа сама. С нищо не можеше да помогне.

– Какво ще стане сега? – попита Джоузеф.

– Ще останем с вас няколко дни. Когато свикнете с нас, ще ви заведем в тренажора, който създадохме за вас – джунглата.

Никанж се обърна към Лилит.

– Известно време няма да имаш никакви задължения. Мога да заведа теб и приятеля ти навън, да му покажа другите части от кораба.

Лилит се огледа наоколо. Никой вече не се съпротивляваше, първият ужас беше преминал. Хората, които не можеха да се контролират, бяха в безсъзнание. Останалите бяха изцяло съсредоточени върху своите оолоита; в момента бяха на ничия земя, от едната страна се намираше страхът, а от другата – внушеното от наркотиците чувство за спокойствие.

– Аз съм единственото човешко същество, което има някаква представа какво се случва – каза тя. – Някои от тях може да искат да разговарят с мен.

Мълчание.

– Добре. Какво ще кажеш, Джо? Искаш ли да изле-зем и да поразгледаме навън?

Той се намръщи.

– Какво точно искаш да кажеш?

Тя въздъхна.

– Хората тук няма да искат да сме около тях известно време. Всъщност ти вероятно няма да искаш да си с тях. Това е реакция към наркотика на оолоите. Така че можем да останем тук, без никой да ни обърне внимание, или да излезем навън.

Никанж омота едно от сетивните си пипала около китката ѝ, по този начин я подтикваше да размисли върху третата възможност. Тя не каза нищо, но желанието, което изведнъж се зароди в нея, беше толкова силно, че чак ѝ се стори подозрително.

– Пусни ме! – каза тя.

То я пусна, но беше изцяло съсредоточено върху нея. Беше почувствало бурната реакция на тялото ѝ към неговото безмълвно предложение.

– Какво? – каза Джоузеф, като се изправи на крака. – Какво става?

Никой не му отговори, но той не се възпротиви, когато се насочиха към спалнята на Лилит. Докато Лилит запечатваше стената, той я попита отново:

– Какво става?

Никанж свали пипалото си от врата на Лилит.

– Изчакай – каза ѝ то. След това насочи вниманието си върху Джоузеф. Пусна го, но не отстъпи настрани. – Вторият път ще е най-труден за теб. Първия път не ти оставих никакъв избор. Нямаше да можеш да прецениш в какво се състои той. Сега имаш избор.

Той разбра.

– Не! – каза рязко. – Не и отново!

Мълчание.

– Предпочитам истинското преживяване!

– С Лилит?

– Разбира се.

Явно, искаше да каже още нещо, но вместо това погледна към Лилит и замълча.