Октавия Бътлър - Зора

Беатрис избяга от оолоито си. Беше направила няколко крачки, преди то да я хване. Уви едно от сензорните си пипала около нея и тя се отпусна на пода в безсъзнание.

И други хора започнаха да припадат в залата – тези, които се опитваха да се съпротивляват, и други, които се опитваха да избягат. Паника под каквато и да е форма не се толерираше.

Тейт и Гейбриъл бяха още будни. Лия беше будна, но Рей беше в безсъзнание. Едно оолои се опитваше да я успокои и да я увери, че Рей е добре.

Джийн беше будна, въпреки моментната си паника, но Питър беше в безсъзнание.

Селин беше будна и застинала на място. Едно оолои я докосна, после бързо се отдръпна, сякаш го беше заболяло. Селин припадна.

Виктор Доминик и Хилари Балард бяха будни и се държаха един за друг, въпреки че досега никога не бяха показвали взаимен интерес.

Алисън изпищя, хвърли храна по оолоито и после тръгна да бяга. То я хвана, но я остави в съзнание, може би защото тя не се съпротивляваше. Тя замръзна на място, но изглежда, слушаше, докато оолоито се опитваше да я успокои.

На други места в залата малки групи от хора се изправяха срещу оолоите, без да проявяват паника. Наркотикът оказваше въздействие. В залата цареше странна атмосфера на контролиран хаос.

Лилит не изпускаше от погледа си Кахгаят, Тейт и Гейбриъл. Оолоито седеше на земята, обърнато към тях, и им говореше, даже им показа как се сгъват ставите му и как сетивните му пипала проследяват движенията им. Движеше се много бавно. Когато говореше, Лилит не можеше да долови следа от високомерното му поведение.

– Познаваш ли го? – попита Джоузеф.

– Да. Един от родителите на Никанж. Не се разбирах с него.

Пипалата на главата на Кахгаят се насочиха в нейната посока за момент и тя знаеше, че то я е чуло. Замисли се дали да не каже още нещо, но така, че да я чуят всички.

Но преди да започне, при тях дойде Никанж. Зас-тана пред Джоузеф и го погледна изпитателно.

– Изглеждаш чудесно – каза то. – Как се чувстваш?

– Добре.

– Всичко ще е наред. – то хвърли поглед към Тейт и Гейбриъл. – За приятелите ти обаче не съм сигурен. Не и за двамата във всеки случай.

– Какво? Защо не?

Никанж раздвижи пипалата си.

– Кахгаят ще се пробва. Аз го предупредих и то призна, че имам талант за хората, но то много силно ги желае. Жената ще оцелее, но за мъжа не съм сигурен.

– Защо? – настоятелно попита Лилит.

– Може и да не го направи. Кахгаят има опит. Те двамата са най-спокойните в цялата зала, ако изключим вас.

То насочи вниманието си към ръцете на Джоузеф, който беше впил ноктите на едната си ръка в другата и от нея капеше кръв.

Никанж погледна настрани, даже извърна тялото си от Джоузеф. В природата му беше да помага, да лекува рани, да слага край на болката. Въпреки това знаеше достатъчно и реши да не пречи на Джоузеф да си причинява болка.

– Какво правиш ти, предсказваш бъдещето, а? – прошепна дрезгаво Джоузеф. – Габи ще се самоубие ли?

– Индиректно може би. Надявам се да не го направи. Не мога да предскажа всичко. Може би Кахгаят ще го спаси. Той заслужава да бъде спасен. Но поведението му в миналото подсказва, че ще е трудно да се работи с него.

То се протегна и хвана ръцете на Джоузеф, явно не можеше да понася повече гледката.

– Беше ви даден слаб, неутрален наркотик с храната – каза то. – Аз мога да ти помогна с нещо по-добро.

Джоузеф се опита да се дръпне, но то не обърна внимание на усилията му. Прегледа ръката, която беше наранил, упои го допълнително, докато през цялото това време му говореше тихо.

– Знаеш, че няма да те нараня. Ти не се страхуваш от болка. А страхът, причинен от моя външен вид, пос-тепенно ще изчезне. Не мърдай. Отпусни тялото си. Остави го да се отпусне. Ако тялото ти е отпуснато, ще ти е по-лесно да преодолееш страха. Точно така. Облегни се на стената. Мога да ти помогна да останеш в това състояние, без да замъглявам съзнанието ти. Разбираш ли?

Джоузеф обърна главата си и погледна Никанж, пос-ле я извърна настрани. Движенията му бяха бавни, апатични, прикриваха истинските му емоции. Никанж се премести и седна до него, но продължаваше да го държи.

– Страхуваш се по-малко от преди – каза то. – Даже това, което чувстваш сега, бързо ще отмине.

Лилит следеше работата на Никанж, знаеше, че само леко ще го упои – вероятно ще стимулира отделянето на собствените му ендорфини, за да се чувства по-спокоен. Думите на Никанж, звучащи тихо и уверено, само подсилиха чувството за сигурност.