Октавия Бътлър - Зора

– Какво да правим с него дотогава?

– Нищо.

– Мислех си, че няма да искат да разговарят с теб – каза Гейбриъл с глас, изпълнен с неприкрита мнителност.

Той и Тейт, и някои от другите бяха дошли при нея. Стояха предпазливо отдръпнати назад.

– Говорят, когато искат да говорят – каза тя. – Беше спешен случай, така че решиха да говорят.

– Ти я познаваш, нали?

Тя погледна Гейбриъл.

– Да, познавам я.

– Така си и помислих. Тонът ти и начинът, по който изглеждаше, докато разговаряше с нея... Не беше нап-регната, изглеждаше почти замечтана.

– Тя знаеше, че не искам тази работа.

– Приятелка ли ти беше?

– Дотолкова, доколкото е възможно да си приятел с някой от напълно различен вид. – Тя се засмя. – Достатъчно трудно е за човешките същества да са приятели един с друг...

И все пак тя смяташе Ахажас за приятелка – Ахажас, Дичаан, Никанж... Но какво беше тя за тях? Инструмент? Източник на удоволствие? Приет член на семейството? Приета като каква? И така нататък. Щеше да ѝ е по-лесно, ако не ѝ пукаше. Оанкалите я бяха използвали непрекъснато за своите собствени цели и тя се притесняваше какво мислят за нея.

– Как може да си толкова силна? – попита Тейт. – Как може да правиш всичко това?

Лилит уморено разтри с ръка лицето си.

– По същия начин, по който мога да отварям стени – каза тя. – Оанкалите ме промениха малко. Силна съм. Движа се бързо. Раните ми зарастват по-бързо от обичайното. Това трябва да ми помогне да преведа колкото се може повече от вас през това изпитание, за да ви върна после на Земята. – Къде е Алисън?

– Тук съм.

Жената пристъпи напред. Вече беше изчистила повечето кръв от лицето си и сега, изглежда, се опитваше да се държи все едно нищо не се беше случило. Такава беше Алисън. Всички трябваше да я виждат само в най-добрата ѝ светлина.

Лилит кимна с глава.

– Е, виждам, че си добре.

– Да. Благодаря! – Алисън се поколеба. – Виж, аз наистина съм ти признателна, без значение каква ще излезе истината, но...

– Но?

Алисън погледна надолу, после сякаш се насили да погледне отново Лилит.

– Няма подходящ начин да се каже това, но аз все пак искам да попитам. Наистина ли си човешко същество?

Лилит се втренчи в нея, опита се да изглежда възмутена, но успя единствено да покаже умората си. Колко пъти трябваше да отговаря на този въпрос? И въобще защо си правеха труда да питат? Щяха ли думите да намалят подозренията им?

– Щеше да е много по-лесно, ако не бях човек – каза тя. – Помисли си само. Ако не бях човек, щеше ли да ме вълнува дали ще бъдеш изнасилена?

Тя тръгна към стаята си, после се спря, обърна се и си спомни.

– Утре ще пробудя още десет души. Последните десет.

Сред хората настъпи брожение. Някои избягваха Лилит, защото си мислеха, че не е човек, а някакъв мутант, получовек. Други идваха при нея, защото вярваха, че ще победи. Не знаеха какво означаваше това, но си мислеха, че е по-добре да са с нея, отколкото да я имат за враг.

Ядрото на нейната група, Джоузеф, Тейт и Гейб-риъл, Лия и Рей, не се промени. Ядрото на групата на Питър се поразмести. В него беше включен Виктор. Той имаше силен характер и беше прекарал буден по-дълго от повечето хора. Това окуражи няколко от новите хора да го последват.

Самият Питър беше заменен от Кърт. Заради счупената ръка Питър стана мълчалив, навъсен и обикновено прекарваше времето в своята стая. Кърт и без това беше по-умен и по-привлекателен. Вероятно щеше да стане водач на групата още в самото начало, ако беше действал малко по-бързо.

Ръката на Питър остана счупена, беше подута, болеше го и той не можеше да си служи с нея в продължение на два дни. Вечерта на втория ден беше излекуван. Успа се, пропусна закуската и когато се събуди, ръката му вече не беше счупена, а той беше един невероятно изплашен мъж. Никой не можеше да го накара да повярва, че тези два дни на изтощителна болка са били някаква илюзия или измама. Костите на ръката му бяха счупени, и то сериозно. Всички, които го бяха навестили, казваха, че е разместена, подута, и забелязваха промяната в цвета ѝ. Всички бяха видели, че не можеше да използва ръката си.

Сега всички виждаха непокътната ръка, с неразместени кости, ръка, с която можеш да си служиш отлично. Хората на Питър го гледаха с подозрение.

След обяда в деня на чудотворното оздравяване Лилит разказа на хората внимателно цензурирани истории за живота ѝ сред оанкалите. Питър не остана да слуша.