Октавия Бътлър - Зора

– Ти имаш нужда да чуеш тези истории – каза му тя по-късно. – Оанкалите ще те шокират, даже и да си подготвен. Те оправиха ръката ти, докато ти спеше, защото не искаха да се изплашиш и да се съпротивляваш, докато ти я наместват.

– Кажи им, че съм им много признателен – измърмори той.

– Те искат здрав разум, а не признателност – каза тя. – И те, и аз искаме да проявиш достатъчно благоразумие, за да оцелееш.

Той я изгледа с такова презрение, че лицето му стана почти неузнаваемо.

Тя поклати глава и каза тихо:

– Ударих те, защото се опитваше да нараниш друг човек. Теб никой не те е наранявал. Оанкалите спасиха живота ти. Рано или късно, ще те изпратят обратно на Земята, за да създадеш нов живот за себе си. – тя млъкна. – Помисли малко, Пит. Прояви малко здрав разум.

Стана да си ходи. Той не каза нищо, само я гледаше с омраза и презрение.

– Сега сме четирийсет и трима – каза тя. – Оанкалите могат да се появят тук във всеки един момент. Не прави нищо, което да ги накара да те задържат тук сам.

Остави го с надеждата, че ще започне да мисли. С надеждата, но не и с убеждението, че ще го направи.

Пет дни след като ръката на Питър оздравя, във вечерното ядене беше сложен наркотик.

Лилит не беше предупредена. Тя яде с другите, седнала на една страна с Джоузеф. Докато се хранеше, усети мускулите си да се отпускат и особения вид комфорт, който я накара да си мисли за...

Изправи се. Това, което почувства сега, напомняше за усещането с Никанж, когато той беше установил невралната връзка с нея.

И сладката мъгла на очакването се разсея. Тялото ѝ, изглежда, се беше отърсило от действието на наркотика и тя отново беше нащрек. Наблизо други хора говореха един на друг и се смееха малко повече от обикновено. Смехът никога не изчезна от залата през цялото това време, но имаше дни, в които се чуваше рядко. В последно време ставаха повече сбивания, имаше повече прескачания от едно легло в друго и по-малко смях.

Сега мъжете и жените започнаха да си държат ръцете, стояха по-близо един до друг. Прегръщаха се през кръста и сядаха заедно, за първи път от деня на пробуждането се чувстваха толкова щастливи. Малко вероятно беше някой от тях да може да се отърси от въздействието на наркотика толкова бързо, колкото Лилит. Оолоите не ги бяха променили.

Огледа се наоколо да види дали оанкалите вече не бяха дошли. Нямаше следа от тях. Обърна се към Джоузеф, който седеше до нея с объркано изражение на лицето.

– Джо?

Той я погледна. Лицето му се успокои и той се протегна да я докосне.

Тя го остави да я придърпа близо до себе си и прошепна в ухото му:

– Оанкалите ще дойдат всеки момент. Бяхме упоени.

Той се опита да се отърси от въздействието на наркотика.

– Помислих си... – той разтри лицето си. – Помис-лих си, че нещо не е наред. – Пое дълбоко въздух и после се огледа. – Ето ги – каза той тихо.

Тя проследи погледа му и видя, че на стената между шкафовете с храна се появиха цепнатини. Поне на осем места. Оанкалите идваха.

– О, не – каза Джоузеф, притихна и погледна нас-трани. – Защо не ме остави упоен?

– Съжалявам – каза тя и отпусна ръката си върху неговата.

Беше имал само едно краткотрайно преживяване с оанкали. Сигурно и за него щеше да е толкова трудно, колкото и за останалите.

– Ти си променен – каза тя. – Не мисля, че наркотикът щеше да те държи дълго, щом започнеше да става интересно.

Още оанкали се подадоха през отворите. Лилит преброи общо двайсет и осем. Щяха ли да са достатъчни, за да се справят с четирийсет и три ужасени човешки същества, когато отслабнеше действието на наркотика?

Хората реагираха на нечовешкото присъствие със забавени реакции. Тейт и Гейбриъл стояха заедно и се подпираха един друг, втренчени в оанкалите. Едно оолои се приближи към тях и те се отдръпнаха назад. Не бяха ужасени, както предполагаше тя, но със сигурност бяха изплашени.

Оолоито им каза нещо и Лилит разбра, че това е Кахгаят.

Тя се изправи, като не изпускаше от поглед тримата. Не можеше да разбере това, което им казваше Кахгаят, но тонът не беше присъщ за него. Гласът му беше тих, успокояващ и неочаквано завладяващ. Беше глас, който тя беше свикнала да асоциира с Никанж.

На друго място в залата избухна схватка. Кърт, въпреки въздействието на наркотика, беше нападнал оолоито, което се беше приближило до него. Всички присъстващи оанкали бяха оолои.

Питър се опита да помогне на Кърт, но Джийн изпищя и той се върна при нея.