Октавия Бътлър - Зора

– По-добре с всеки друг човек, но не с мен – тихо допълни Никанж.

Джоузеф само го погледна.

– И това, след като ти доставих удоволствие. Голямо удоволствие.

– Илюзия!

– Интерпретация! Електрохимична стимулация на определени нерви, на определени части от мозъка ти... Това, което се случи, беше истинско. Тялото ти много добре го знае. Твоята интерпретация беше илюзорна. Чувствата бяха напълно реални. Можеш отново да ги изпиташ или да изпиташ други.

– Не!

– Ще можеш да ги споделиш с Лилит.

Мълчание.

– Всичко, което изпита тя, ще го сподели с теб. – то се протегна и омота сетивното си пипало като спирала около ръката му. – Няма да те нараня. Предлагам ти единение, това, към което твоите хора се стремят и за което мечтаят, но не могат да постигнат сами.

Той дръпна и освободи ръката си.

– Каза, че мога да избирам. Аз направих избора си!

– Да, така е.

То разкопча якето му с многопръстовите си ръце и го съблече. Когато той се опита да се дръпне назад, то го задържа. Успя да легне на леглото с него, без да го насилва.

– Виждаш ли? Тялото ти направи различен избор.

Той се съпротивлява яростно за няколко секунди, после престана.

– Защо правиш това? – попита.

– Затвори очи.

– Какво?

– Постой тук малко с мен и си затвори очите.

– Какво ще правиш?

– Нищо. Затвори си очите.

– Не ти вярвам.

– Не се страхуваш от мен. Затвори очи.

Мълчание.

След известно време той затвори очите си и двамата полежаха заедно. Джоузеф се беше сковал в началото, но след като нищо не се случи, той бавно започна да се отпуска. След малко дишането му се успокои и той изглеждаше заспал.

Лилит седна на масата, чакаше и наблюдаваше. Беше търпелива, но любопитна. Това щеше да е единственият ѝ шанс да види как едно оолои прелъстява човек. Помисли си, че трябва да е смутена от факта, че този човек е Джоузеф. Знаеше повече, отколкото иска, за безкрайно противоречивите усещания, на които беше подложен сега.

Въпреки всичко имаше пълно доверие на Никанж. То се забавляваше с Джоузеф. Нямаше да развали удоволствието си, като го нарани или го кара да бърза. Сигурно и Джоузеф се наслаждаваше по някакъв странен начин, въпреки че нямаше как да го сподели.

Лилит вече дремеше, когато Никанж погали раменете на Джоузеф, за да го събуди. Гласът му я сепна.

– Какво правиш? – попита той.

– Събуждам те.

– Не бях заспал.

Мълчание.

– Боже господи – каза той след малко. – Май наистина съм заспал, а? Сигурно си ме упоил.

– Не.

То потри очите си, но не направи никакъв опит да стане.

– Защо просто... не го направи?

– Казах ти. Този път можеш да избираш.

– Аз избрах. Ти ме пренебрегна.

– Тялото ти каза едно. Думите казаха друго. – премести едно от сетивните си пипала отзад на шията му и го нави хлабаво около врата му. – Това е позицията – каза то. – Мога да спра сега, ако поискаш.

Настъпи моментно мълчание, после Джоузеф въздъхна продължително.

– Не мога да дам позволение нито на себе си, нито на теб – каза той. – Без значение какво чувствам, не мога да го направя.

Главата и тялото на Никанж станаха гладки като огледало. Промяната беше толкова рязка, че Джоузеф подскочи и се отдръпна назад.

– Това... забавлява ли те по някакъв начин? – каза той с горчивина в гласа.

– Радва ме. Очаквах го.

– И сега какво ще се случи?

– Имаш много силна воля. Можеш да се нараниш много лошо, ако смяташ, че това е нужно, за да постигнеш целта си или да удържиш на убежденията си.

– Махни се.

То отново отпусна пипалата си.

– Бъди благодарен, Джо. Аз няма да те оставя.

Лилит видя как тялото на Джоузеф се скова, как се опита да се съпротивлява, но след това се отпусна. Тя знаеше, че Никанж го е преценил правилно. Той не се възпротиви, когато Никанж го разположи по-удобно до тялото си. Тя видя, че той отново е затворил очи, а лицето му беше спокойно.

Лилит безшумно се изправи, съблече якето си и легна в леглото. Наведе се над тях, гледаше надолу. За момент видя Никанж, както беше видяла Ждая навремето – напълно чуждо същество, уродливо, отблъскващо, надминаващо обикновената грозота с телесните си пипала, приличащи на червеи, и тези на главата, които приличаха на змии с неговата склонност да ги движи постоянно, за да изразяват емоциите му.

Тя застина на място. Беше събрала достатъчно смелост и нямаше да се опитва да избяга.

Моментът отмина, остави я почти без въздух. Тя подскочи, когато Никанж я докосна с върха на сетивното си пипало. Тя го погледна за момент, чудеше се как беше превъзмогнала ужаса си от това създание.