Октавия Бътлър - Зора

Лилит стоеше загледана в Джийн, не осъзнаваше, че Джоузеф е дошъл и е застанал до нея. Беше упоен, но наркотикът само го беше направил безразсъден.

– Питър беше прав – каза ядосано той.

Тя се намръщи.

– Питър? За какво беше прав? Да убива? Да умре?

– Той умря като човек! И почти успя да завлече един от тези със себе си!

Тя го погледна.

– И какво от това? Какво се е променило? На Земята можем да променяме неща. Тук не.

– Все още ли ще искаме да го направим? Какви ще бъдем тогава, чудя се. Няма да сме човешки същества. Вече не.

Тренажорът представляваше зала в кафяви, зелени и сини цветове. Под тънкия пласт покапала по земята шума се подаваше кафява, кална пръст. Кафява река течеше покрай сушата и искреше на светлината на нещо, което приличаше на слънце. Във водата имаше твърде много тиня, за да изглежда синя, въпреки че таванът на помещението, небесният свод отгоре, беше с наситен тъмносин цвят. Никъде не се виждаха следи нито от пушек, нито от смог, и само няколкото облачета загатваха за наскоро падналия дъжд.

От другата страна на реката, на отсрещния бряг, се създаваше илюзия за наредени в редица дървета. Зелена редица. Там преобладаваше зеленият цвят. Нагоре се виждаха истинските зелени корони на дървета с различен ръст, повечето натежали от изобилието на други живи същества: бромелии, орхидеи, папрати, мъхове, лишеи, лиани, паразитни растения, а също и щедро попълнение от всякакви насекоми и няколко вида жаби, гущери и змии.

Едно от първите неща, които Лилит бе научила по време на предишната тренировка, беше да не се опира до стволовете на дърветата.

Имаше малко цветя, най-вече бромелии и орхидеи, разположени високо горе в клоните. Долу по земята всяко пъстро, неподвижно нещо се оказваше я листо, я някакъв вид гъба. Всичко тънеше в зеленина. Растителността беше достатъчно рехава и позволяваше с лекота да се върви през нея, освен може би край реката, където на места, макар и все още непозволено, се налагаше да се разсичат лианите с мачете.

– Инструментите ще дойдат по-късно – ѝ беше казал Никанж. – Засега е достатъчно хората да привикнат към средата. Да започнат да я изследват и сами да открият, че се намират в гора, насред остров. Остави ги да започнат да чувстват живота на такова място. – То се поколеба за миг. – И да се установят по-трайно в жилищата си с техните оолои. Само така ще се научат да се търпят едни други. Остави ги сами да проумеят, че няма нищо странно в това, да живеят задружно помежду си и с нас.

Лилит и то седяха край брега на реката на едно място, където водата беше подкопала основите на голямо парче земя, което беше паднало в реката, завличайки със себе си няколко дървета и много от околната растителност. Не беше трудно да се стигне до водата, въпреки че точно там земята рязко пропадаше на дълбочина около три метра. На самия ръб на пропастта се издигаше един от местните гиганти: огромно дърво с отвесно разположени клони, като подпори, които се простираха високо над Лилит, и като стени разделяха земята наоколо на отделни стаи. Въпреки огромното разнообразие от форми на живот върху дървото, Лилит застана между две такива подпори, обвити от дървото в почти пълен кръг. Почувства се оградена от нещо, което притежаваше солидността на землянска постройка. Нещо, чиито основи, също като тези на съседите му, ще бъдат подкопани, за да паднат в реката и да загинат.

– Нали знаеш, че ще започнат да изсичат дърветата? – каза тя тихичко. – Ще започнат да правят салове или лодки. Защото ще сметнат, че са на Земята.

– Някои от тях не мислят така – възрази Никанж. – То е само заради вас.

– Но това няма да им попречи да продължат да си правят лодки.

– Не. И ние няма да се опитаме да им попречим. Нека си гребат с лодките, а после, като стигнат до някоя стена, сами ще се върнат. За тях няма друг изход освен този, който ние им предлагаме – да се научат да намират прехрана и подслон в обкръжаващата ги среда и да започнат сами да се справят. Когато станат готови, ще ги върнем на Земята и ще ги освободим.

То знаеше, че те ще избягат, помисли тя. Нямаше начин да не знае. И въпреки това то продължи да обяснява за смесените селища, където хора и оанкали щяха да търгуват помежду си и да се чифтосват, като оолоите щяха да държат контрола над размножаването и по този начин щяха да се раждат деца с черти и от двете групи.

Тя погледна нагоре към спускащите се под наклон клиновидни подпори. Полукръгът, в който се намираше, ѝ пречеше да вижда Никанж и реката. Нямаше друго освен кафява или зелена гора, докъдето поглед стига – измамно усещане за дива природа и усамотение. Никанж я остави известно време да се наслаждава на тази илюзия. То нищо не каза, не издаде никакъв звук. Краката ѝ отмаляха и се огледа около себе си за нещо, на което можеше да поседне. Не искаше да се връща при другите, преди непременно да ѝ се наложи. Те вече можеха взаимно да се понасят, най-трудната част от приобщаването един към друг беше отминала. Много рядко прибягваха до опиати. Все още упояваха Кърт и Гейбриъл, и неколцина други. Лилит се замисли за тях. Странно, и тя се възхищаваше на това, че имаха смелостта да се противопоставят на въздействието. Значеше ли обаче, че са силни? Или просто не можеха да се адаптират?