Октавия Бътлър - Зора

– Постави се на мястото на Кърт – ѝ беше казал Гейбриъл. – Той няма власт дори над това, което тялото му прави или чувства. Той е обладан като жена и... Не, не ми обяснявай! – Вдигна ръка, за да не ѝ позволи да го прекъсне. – Той знае, че оолоите не са мъжки. Знае, че целият този секс се случва само в главата му. Какво от това. На кого му пука! Други натискат копчетата. Но той няма да им позволи да се отърват току-тъй.

Лилит се уплаши и съвсем искрено попита:

– А ти как се помири с него?

– Кой казва, че съм се помирил?

Тя се втренчи в него.

– Гейб, не можем да си позволим да изгубим и теб.

Той се усмихна. Красиви, съвършено здрави, бели зъби. „Като на хищник“, помисли тя.

– Няма пръв да направя следващата крачка – отвърна той. – Или поне не и преди да разбера къде се намирам. Нали знаеш, че продължавам да не вярвам, че не сме на Земята?

– Знам.

– Тропическа гора насред космически кораб. Кой ще повярва на това? Освен оанкалите. Ясно е, че те не са от Земята. Повече от сигурно е. Но сега са тук, на нещо, което прилича на Земята и където има същите звуци и миризми.

– Но не е.

– Ти твърдиш така. Много скоро сам ще разбера.

– Кахгаят може да ти покаже неща, които да ти помогнат да повярваш. Дори Кърт би повярвал.

– Нищо не е в състояние да убеди Кърт. Нищо не стига до съзнанието му.

– Мислиш ли, че ще постъпи като Питър?

– Да, но с далече по-добър резултат.

– За бога. Знаеше ли, че пак са върнали Джийн в състояние на летаргичен сън? Когато се събуди, тя ще е забравила за Питър.

– Чух, да. Предполагам, че така ще ѝ бъде по-лесно, когато я уредят с друг мъж.

– Ти това ли би искал да се случи с Тейт?

Той сви рамене, обърна се и си тръгна.

Лилит научи хората как да правят сламени покриви, като подпъхват отделните части една под друга върху наклонените греди, така че, когато вали, водата да не се стича вътре. Показа им също и кои са най-подходящите дървета за направата на дъски за пода и за рамките на вратите и прозорците. И така, в продължение на няколко дни, всички се трудиха заедно и вдигнаха голямо дървено наколно жилище със сламен пок-рив, на безопасно разстояние от нивото на водите, когато реката приижда. Къщичката беше точно копие на онази, в която всички живееха вкупом и която Лилит и оолоите бяха построили, след като оолоите ги бяха довели тук, в тренажора, по безкрайните коридори.

Оолоите оставиха тази къщичка изцяло на разположение на хората. Те гледаха или седяха и разговаряха помежду си, или пък изчезваха в гората по техните си дела. Но когато работата приключи, отбелязаха повода със скромно угощение.

– Отсега нататък вече няма да ви даваме храна наготово – обърна се един от тях към хората. – Ще трябва сами да се изхранвате с онова, което расте наоколо или което отглеждате в градините си.

Думите му не изненадаха никого. Та нали и без това вече късаха снопове неузрели банани от дърветата наоколо и ги провесваха по гредите или отпред на верандата. Докато ги чакаха да узреят, хората разбраха, че ще им се наложи да ги опазват от разните буболечки.

Неколцина вече бяха успели да си отрежат някой и друг ананас или да откъснат папая или плодове от околните хлебни дървета. Повечето не харесваха вкуса на плодовете на хлебното дърво, докато Лилит не им показа семената му. Когато ги изпекоха, както тя им каза, и ги изядоха, разбраха, че през цялото време, докато са били в голямата зала, са се хранили именно с тях.

От земята вадеха маниока и сладките картофи, които Лилит беше посадила по време на своето обучение.

Сега беше техен ред да засеят реколта.

А също така беше ред на оанкалите да видят каква човешка реколта ще съберат.

Двама мъже и една жена бяха нарамили сечивата си и не се бяха върнали от гората. Въпреки че все още не знаеха чак толкова много неща, че сами да се оправят.

Оолоите обаче не тръгнаха да ги търсят.

Вместо това всички те сключиха пипалата на главите си и сензорните си крайници и като че ли мигом взеха решението: ще се правят, че не са забелязали липсата на тримата.

– Никой не е бягал – отвърна Никанж, когато Джоу-зеф и Лилит го попитаха какво ще стане сега. – Може и да са изчезнали, но все още са тук някъде, на острова. Ние ги наблюдаваме.

– А как успявате да ги следите през дърветата? – поиска да узнае Джоузеф.

– Корабът ги следи. Ако нещо им се случи, има кой да се погрижи за тях.

И други хора започнаха да напускат селището. Дните минаваха и някои от оолоите станаха видимо неспокойни. Страняха от другите, заставаха неподвижно, като камъни, прибрали глави и пипала към тялото, подобно на корави тъмни буци, които по думите на Лия приличаха на отвратителни тумори. Все едно дали ще им крещиш, ще ги вали дъжд или ще се спъваш в тях, те не се помръдваха. Когато пипалата на главите им престанаха да следят движенията на околните, при тях дойдоха половинките им, за да ги обгрижват.