Октавия Бътлър - Зора

– Не се бави.

– Добре.

Лилит ѝ обърна гръб и закрачи към селището. Колко оанкали бяха чули разговора им? Едно? Няколко? Всички? Какво значение имаше? След няколко минути Никанж щеше да научи. Така че да има достатъчно време да извика Ахажас и Дичаан. То нямаше да седи в ступор като останалите. Сега и тя се замисли защо другите не бяха постъпили така. Със сигурност знаеха, че техните човешки избраници ги напускат. Кахгаят поне знаеше със сигурност. Как щеше да постъпи то?

Изведнъж в главата ѝ нахлу спомен от времената, когато първобитните хора са изпращали синовете си да поживеят известно време сами в гората или в пустинята или са ги подлагали на някакъв друг вид изпитание на мъжествеността им.

Когато наближавали определена възраст, момчетата, които били обучавани да преживяват в средата, в която живеят, били прокуждани от общността и подлагани на проверка на наученото.

За това ли ставаше въпрос? Научи хората на основните умения, а после, когато се почувстват готови, ги пусни да си вървят?

Тогава защо някои оолои изпадаха в ступор?

– Лилит?

Тя подскочи, спря се и изчака Джоузеф да я настиг-не. Повървяха заедно, докато стигнат до огъня, където хората си подаваха печени картофи и ядки от бразилски орех, който някой случайно беше открил.

– Говори ли с Тейт? – попита той.

Тя кимна.

– Какво ѝ каза?

– Че ще говоря с теб.

Мълчание.

– Ти какво искаш? – попита тя.

– Да се махна.

Тя се спря, обърна се да го погледне, но не можа да разгадае изражението му.

– Нима ще ме оставиш? – прошепна.

– А ти защо искаш да останеш? Заради Никанж ли?

– Наистина ли ще ме оставиш?

– Защо ти е да оставаш? – шепотът му проехтя като вик.

– Защото сме на кораб. Защото няма къде да избягаме.

Той вдигна очи към яркия полумесец и към първите изгрели без ред звезди.

– Искам лично да се убедя – каза той внимателно. – Имам усещането, че съм у дома. Въпреки че никога през живота си не съм стъпвал в тропическа гора, но всичко тук – миризмите, вкусовете и гледките – ми напомня за дома.

– Знам.

– Трябва да се убедя!

– Така е.

– Не ме принуждавай да те оставя.

Тя го сграбчи за ръката, сякаш беше животно, което щеше да се измъкне.

– Ела с нас! – прошепна той.

Тя затвори очи и изключи от съзнанието си гората и небето, тихия говор на хората край огъня, оанкалите, които седяха със сключени пипала и разговаряха без думи. Колко от тях бяха чули онова, което си казаха с Джоузеф? Е, поне нито едно от тях не даваше вид да е чуло.

– Добре – каза тя тихичко. – Ще дойда.

Когато на следващия ден след закуска Джоузеф и Лилит отидоха при хлебното дърво, не завариха никого. Лилит беше видяла Гейбриъл да напуска селището, нарамил голям кош, брадва и мачете, сякаш отиваше да цепи дърва. При нужда хората правеха това, също както при нужда и Лилит грабваше брадвата, мачетето и коша и отиваше в гората да събира дърва. Когато искаше да преподаде уменията си, водеше и други със себе си, но когато искаше да се усамоти с мислите си, не вземаше никого.

Тази сутрин само Джоузеф я беше придружил. Тейт беше напуснала селището още преди закуска. Лилит си помисли, че сигурно е отишла до някоя от градините, които семейството на Лилит и Никанж беше засадило. Оттам можеше да изрови маниока или сладки картофи или да си откъсне папая, банани или ананаси. Не че тези запаси щяха да им стигнат. Скоро щеше да им се наложи да преживяват от това, което намерят в гората.

Лилит беше взела семки от хлебно дърво по две причини: защото харесваше вкуса им и защото бяха богати на протеини. Освен това носеше и малко картофи, фасул и маниока. В дъното на коша беше сложила още няколко чифта дрехи, хамак, изплетен от леко, но здраво оанкалско зебло, и няколко парченца суха прахан.

– Няма да чакаме много – каза Джоузеф. – Трябваше вече да са тук. А може да са дошли и да са тръгнали.

– По-вероятно е да дойдат, когато решат, че никой не ни е проследил. Искат да са сигурни, че не съм ги издала, че не съм предупредила оанкалите.

Джоузеф я погледна и се намръщи.

– Тейт и Гейбриъл ли ти го казаха?

– Да.

– Не вярвам.

Тя сви рамене.

– Гейб ми каза, че трябва да се измъкнеш за свое собствено добро. Каза още, че чул някои хора да се нас-тройват срещу теб, след като си възвърнали способността да мислят самостоятелно.

– Аз искам да се обърна към опасните хора, Джо, не да страня от тях. Искам и ти така да постъпиш.