Октавия Бътлър - Зора

Тя на два пъти се протегна към почти отрязаната сензорна ръка, преди да си наложи да я докосне. Беше покрита със слизести телесни течности; бяла, синкавосива и червеникавосива тъкан висеше от нея.

Хвана я така, както успя, и я притисна към основата, от която беше отделена.

Но едва ли това беше достатъчно. Едва ли тежкият, сложен, мускулест орган можеше да бъде прикрепен наново само с помощта на натиск на човешка ръка.

– Дишай дълбоко! – каза Никанж дрезгаво. – Продължавай да дишаш дълбоко. Задръж ръката ми с две ръце.

– Прикачен си към лявата ми ръка – задъхана каза тя.

Никанж издаде остър, грозен звук.

– Не мога да се контролирам. Ще се наложи да те пусна изцяло и да започна отново. Ако мога.

След няколко секунди десетки игли се изтеглиха от тялото на Лилит. Тя пренареди Никанж толкова нежно, колкото можа, така че главата му да бъде на рамото ѝ и да може да достигне отрязания му крайник и с двете си ръце. Така че да прикрепя крайника на мястото му. Да облегне собствената си ръка на земята, а другата на тялото на Никанж. Ако никой не я закачаше, можеше да издържи в тази поза поне за известно време.

– Добре – каза тя, като отново се стегна за ефекта на игленика.

Никанж не направи нищо.

– Никанж! – прошепна тя изплашена.

То се размърда, а след това проникна в плътта ѝ толкова рязко, на толкова много места и толкова болезнено, че тя изкрещя. Но след първоначалното инстинктивно помръдване успя да си наложи да не се движи.

– Дишай дълбоко – каза то. – Ще се опитам да не ти причинявам повече болка.

– Не е толкова лошо. Просто не виждам как това ще ти помогне.

– Тялото ти ще ми помогне. Продължавай да дишаш дълбоко!

Не каза повече, не издаде нито един звук, който да загатне за собствената му болка. Тя остана да лежи до него, през по-голямата част от времето очите ѝ бяха затворени, и изчака да мине време, да изгуби представа за времето. Понякога я докосваха ръце. Първия път, когато ги усети, тя погледна, за да види какво ѝ правят, и разбра, че това са ръцете на оанкали, които пропъждаха с ръце насекомите от тялото ѝ.

Много по-късно, когато изгуби представа за времето, тя с почуда установи, че се е стъмнило; почувства как някой повдигна главата ѝ и сложи нещо под нея.

Някой беше покрил тялото ѝ с парче плат. Резервни дрехи? Някой също беше подпъхнал плат под частите от тялото ѝ, които, изглежда, имаха нужда от почивка.

Чу някой да разговаря, заслуша се за човешки гласове, но не долови такива. Части от тялото ѝ изтръпнаха, а след това отново болезнено добиха чувствителност, без каквато и да било намеса от нейна страна. Ръцете я боляха, после болката премина, макар нито за миг да не промени позицията на тялото си. Някой поднесе вода пред устните ѝ и тя пи задъхана.

Чуваше собственото си дишане. Никой не трябваше да ѝ напомня да диша дълбоко. Тялото ѝ го изискваше. Беше започнала да диша през устата. Този, който се грижеше за нея, забеляза това и ѝ даваше вода по-често. Малки количества, колкото да навлажни устата си. Водата я караше да се чуди какво щеше да се случи, ако ѝ се наложи да отиде до тоалетната, но такъв проблем така и не възникна.

Поставяха в устата ѝ парченца храна. Не знаеше какво е това, не можеше да го вкуси, но, изглежда, ѝ даваше сили.

В някакъв момент разпозна Ахажас, партньорката на Никанж, като собственика на ръцете, които ѝ даваха храна и вода. Първоначално беше объркана и се чудеше дали не са я преместили от гората в жилището на семейството. Но когато беше светло, все още можеше да види гористия балдахин над себе си – истински дървета, отрупани с епифити и лиани. Кръгло гнездо на термити с размера на баскетболна топка висеше от един клон точно над нея. Нищо такова не можеше да съществува в подредените, излъскани жилища на оанкалите.

Тя отново се отнесе. По-късно разбра, че невинаги е била в съзнание. И все пак нито веднъж не се почувства така, сякаш беше спала. И нито веднъж не пусна Никанж. Не можеше да го пусне. Беше замразило ръцете ѝ и мускулите в позиция като на жива гипсова прев-ръзка, която да го държи, докато оздравее.

На моменти сърцето ѝ биеше учестено, думкаше в ушите ѝ сякаш беше тичала бързо.

Дичаан пое задачата да ѝ дава храна и вода и да я пази от насекомите. Пипалата по главата и тялото му ставаха плоски всеки път, когато погледнеше към раната на Никанж. Лилит също погледна натам, за да разбере от какво е доволен.

Първоначално ѝ се стори, че няма за какво да е толкова доволен. От раната се процеждаха течности, които почерняваха и воняха. Лилит се страхуваше от инфекция, но не можеше да направи нищо. Поне местните насекоми не проявяваха интерес към нея, нито пък микроорганизмите, както изглежда. Вероятно Никанж беше донесъл онова, което причиняваше инфекцията, в тренажора с него.