Октавия Бътлър - Зора

– Защо? – попита Лилит.

– Без твоята дарба нямаше да възвърне напълно възможността си да използва сензорната си ръка. Нямаше да може да зачева деца. – Ахажас се поколеба за момент. – Когато чухме какво се е случило, помислихме, че сме го изгубили. То беше при нас за толкова кратко. Почувствахме, че... Може би почувствахме онова, което и ти, когато партньорът ти загина. За нас, изглежда, нямаше никаква надежда, докато ооан Никанж ни каза, че му помагаш и че ще се възобнови напълно.

– Кахгаят се държа така, сякаш нищо особено не се е случило – каза Лилит.

– Беше изплашено за мен – каза Никанж. – Знае, че не го харесваш. Помисли, че всякакви излишни инструкции от негова страна ще те ядосят или забавят. Беше много изплашено.

Лилит се усмихна горчиво.

– Добър актьор е.

Никанж прошумоля с пипала. Отдръпна сензорната си ръка от шията на Лилит и поведе групата към селището.

Лилит го следваше механично, мислите ѝ прескачаха от Никанж към Джоузеф, а след това към Кърт. Кърт, чието тяло щеше да послужи, за да научат оолоите повече за рака. Не можеше да се насили да попита дали той ще бъде в съзнание, дали ще знае какво се случва по време на тези експерименти. Надяваше се да бъде.

Беше почти тъмно, когато стигнаха до селището. Хората се бяха събрали край огньовете, говореха, ядяха. Никанж и другарите му бяха посрещнати от оанкалите с някакво ликуващо мълчание и бъркотия от сензорни ръце и пипала, споделяне на преживяното чрез директна нервна стимулация. Те можеха да си предават цели преживявания, след това да обсъждат преживяното в разговор без думи. Притежаваха цял език от сензорни образи и приемаха сигнали, които заместваха думите.

Лилит ги наблюдаваше със завист. Когато разговаряха с хората, рядко лъжеха, защото сензорният им език ги беше лишил от навика да лъжат, случваше се само да не дават информация, да отказват контакт.

Хората, от друга страна, лъжеха лесно и често. Не можеха да си имат доверие един на друг. Не можеха да имат доверие на един от своите, който, изглежда, беше твърде близък с извънземните, който беше съб-лякал дрехите си и беше легнал на земята, за да помогне на своя тъмничар.

Край огъня, където Лилит избра да седне, настъпи мълчание. Алисън, Лия и Рей, Гейбриъл и Тейт. Тейт ѝ подаде печен сладък картоф, а за нейна изненада и печена риба. Тя погледна към Рей.

Рей сви рамене.

– Улових я с ръце. Откачена работа. Беше два пъти по-голяма от мен. Но плуваше право насреща ми, сякаш искаше да бъде хваната. Оанкалите казаха, че някои от нещата, плуващи в реката, е можело да хванат мен – електрически змиорки, пирани, каймани. Донесли са тук най-лошите неща от Земята. Нищо не стана де.

– Виктор намери две костенурки – каза Алисън. – Никой не знаеше как да ги приготви, затова отрязаха месото и го опекоха.

– И как беше? – попита Лилит.

– Те го ядоха – усмихна се Алисън. – И докато го готвеха и го ядяха, оанкалите стояха настрана.

Рей се ухили широко.

– Не виждаш никого от тях и покрай този огън, нали?

– Не съм сигурен – отговори Гейбриъл.

Мълчание.

Лилит въздъхна.

– Добре, Гейб, какво си ми подготвил? Въпроси, обвинения, нападки?

– И трите може би.

– Е?

– Ти не се би. Избра да останеш при оанкалите!

– Срещу теб?

Гневно мълчание.

– А къде беше ти, когато Кърт посече Джоузеф?

Тейт сложи ръка върху ръката на Лилит.

– Кърт полудя – каза тя. Говореше много меко. – Никой не предполагаше, че ще извърши подобно нещо.

– Но го направи – отговори Лилит. – А всички вие гледахте.

Известно време мълчаливо побутваха храната си, рибата вече на никого не се услаждаше, размениха я с хората от другите огньове срещу бразилски ядки, парчета плодове и печена маниока.

– Защо свали дрехите си? – попита внезапно Рей. – Защо легна на земята с оолои по средата на боя?

– Боят беше приключил – отвърна Лилит. – Знаеш това. И оолоито, с което легнах, беше Никанж. Кърт почти беше отсякъл една от сензорните му ръце. Сигурна съм, че и това знаеш. Позволих му да използва тялото ми, за да се излекува.

– Но защо ти е да му помагаш? – остро прошепна Гейбриъл. – Защо просто не го остави да умре?

Всяко оанкали в околността сигурно го чу.

– И с какво щеше да помогне това? – заинати се тя. – Познавам Никанж от дете. Да го оставя да умре и после да се окажа прилепена към някой непознат? Как би помогнало това на мен, на теб или на когото и да било?

Той се отдръпна от нея.