Октавия Бътлър - Зора

В крайна сметка хората започнаха да идват при нея. Няколко души. Алисън, Рей и Лия, Виктор. Накрая сподели познанията си за капаните за риба с Рей. Тейт я избягваше, може би за да угоди на Гейбриъл или пък защото беше започнала да мисли като него. Преди Тейт ѝ беше приятелка. На Лилит ѝ беше мъчно за нея, но не можеше да ѝ се сърди. Нямаше други близки приятели, които да заемат нейното място. Дори хората, които идваха при нея с въпроси, не ѝ се доверяваха. Имаше само Никанж.

Никанж нито веднъж не се опита да промени държанието ѝ. Тя чувстваше, че то няма да възрази срещу нищо, което тя прави, освен ако не започне да наранява хората. Нощем лягаше с него и неговите другари и то я задоволяваше, както правеше, преди тя да срещне Джоузеф. Първоначално не искаше, но впоследствие започна да го оценява.

После установи, че отново можеше да докосва мъж и това да ѝ доставя удоволствие.

– Нямаш търпение да ме събереш с някой друг, а? – попита тя Никанж.

Същия ден беше подала на Виктор наръч калемчета от маниока за засаждане и се изненада, като установи, че допирът на ръката му ѝ беше приятен – беше топла, като нейната собствена.

– Свободна си да си намериш друг мъж – отговори Никанж. – Скоро ще пробуждаме още хора. Исках сама да избереш дали ще се чифтосваш, или не.

– Ти каза, че скоро ще ни върнат на Земята.

– Спря да преподаваш. Хората започнаха да учат по-бавно. Но ми се струва, че скоро ще бъдат готови.

Преди да има възможност да го разпита за това, друго оолои го повика да поплуват. Това вероятно означаваше, че за известно време щеше да отсъства от тренажора. Оолоите обичаха да използват подводните изходи, когато можеха. Когато не водеха хора.

Лилит огледа лагера и не откри никаква работа за този ден. Затова уви пушена риба и печена маниока в листо от банан и го сложи в една от кошниците си, заедно с няколко узрели банана. Щеше се поразходи. Сигурно после щеше да се върне с нещо полезно.

Беше късно, когато тръгна обратно, с кошница, пълна с бобови шушулки, чиято сърцевина беше сладка като захар, и с плодове от палмово дърво, които успя да отреже от малко дръвче с мачетето си. Бобовите шушулки – наричаха се инга, щяха да се харесат на всички. Лилит не харесваше толкова плодовете на това палмово дърво, но другите ги харесваха.

Тя вървеше бързо, искаше да излезе от гората, преди да се е мръкнало. Знаеше, че ще успее да намери пътя обратно и в тъмното, но предпочиташе да не се налага. Оанкалите бяха направили тази джунгла прекалено истинска. Само те бяха неуязвими за животните, чиито ухапвания, ужилвания или остри гръбнаци бяха смъртоносни.

Когато достигна селището, беше вече толкова тъмно, че не можеше да различи почти нищо.

Въпреки това в селището гореше само един огън. Беше време за готвене и разговори и работа по кошниците, мрежите и други дребни неща, които могат да се правят междувременно, докато хората се наслаждават на взаимната си компания. Но огънят беше един-единствен и до него имаше единствена фигура.

Когато приближи огъня, фигурата се изправи и тя видя, че това беше Никанж. Нямаше и следа от останалите.

Лилит пусна кошницата на земята и взе последните няколко крачки до лагера с тичане.

– Къде са? – попита тя. – Защо никой не дойде да ме повика?

– Приятелката ти Тейт каза, че съжалява за начина, по който се е държала – подхвана Никанж. – Искаше да говори с теб и каза, че ще го направи в близките няколко дни. Но се случи така, че близки няколко дена няма да има.

– Къде е?

– Кахгаят подобри паметта ѝ, както аз направих с теб. То смята, че това ще ѝ помогне да оцелее на Земята и да помогне и на останалите.

– Ами... – Тя пристъпи по-близо, като клатеше глава. – Ами аз? Направих всичко, което ми казахте. Не нараних никого. Защо все още съм тук!

– За да оцелееш. – То пое ръката ѝ. – Днес ме повикаха, за да чуя заплахите, отправени срещу теб. Вече знаех по-голямата част. Лилит, щеше да свършиш като Джоузеф.

Тя поклати глава. Никой не я беше заплашвал директно. Повечето хора се страхуваха от нея.

– Щеше да умреш – повтори Никанж. – Понеже не могат да убият нас, щяха да убият теб.

Тя го прокле и отказа да му повярва, но в същото време вярваше, знаеше. Обвиняваше го и го мразеше, и се разплака.

– Можехте да почакате! – каза тя накрая. – Можех-те да ме повикате, преди да заминат.

– Съжалявам – каза то.

– Защо не ме повикахте? Защо?

От мъка то оплете пипалата на главата и тялото си.

– Знаехме, че ще реагираш лошо. И понеже си силна, можеше да нараниш или да убиеш някого. Можеше да те сполети същото като Кърт.