Октавия Бътлър - Зора

То отпусна възлите и пипалата му увиснаха свободно.

– Джоузеф вече го няма. Не исках да изгубя и теб.

И тя не можеше да го мрази повече. Думите му ѝ напомниха за собствените ѝ мисли, когато легна, за да му помогне, въпреки това, което можеше да си помис-лят останалите за нея. Отиде до един от отрязаните пънове, които им служеха за пейки покрай огньовете, и седна.

– Колко дълго трябва да остана тук? – прошепна тя. – Въобще някога пускат ли Юда да си отиде?

То непохватно седна до нея – искаше да се сгъне на пъна, но нямаше достатъчно място, така че да запази равновесие.

– Твоите хора ще избягат от нас веднага щом достигнат земята – каза ѝ то. – Знаеш това. Ти ги насърчаваше да направят точно това и разбира се, ние го очаквахме. Ще им кажем да вземат каквото поискат от екипировката си и да вървят. В противен случай може да избягат с по-малко, отколкото им е необходимо, за да живеят. И ще им кажем, че са добре дошли обратно при нас. Всички. Всеки. Когато поискат.

Лилит въздъхна.

– Бог да е на помощ на онзи, който опита.

– Мислиш, че ще е грешка да им кажем?

– Какво значение има какво мисля аз?

– Искам да знам.

Тя се вгледа в огъня, изправи се и бутна в него малък пън. Скоро вече нямаше да има възможност да прави това. Нямаше да види огън или да събира инга и плодове от палмово дърво, или пък да лови риба.

– Лилит?

– Искаш ли да се върнат?

– Накрая ще се върнат. Така трябва.

– Освен ако не се избият помежду си.

Мълчание.

– Защо да трябва да се върнат? – попита тя.

То извърна лице настрана.

– Дори не могат да се докосват – мъжете и жените. Това ли е?

– Това ще отмине, след като са били далече от нас за известен период от време. Но това няма да има значение.

– Защо не?

– Сега те имат нужда от нас. Без нас не могат да имат деца. Човешката сперма и яйцеклетката не могат да се слеят без нас.

Тя помисли за това за момент, после поклати глава.

– И какви деца ще имат те с вас?

– Не отговори на въпроса – каза то.

– Моля?

– Да им кажем ли, че могат да се върнат при нас?

– Не. И нека не бъде прекалено очевидно, че им помагате да избягат. Оставете ги сами да решат какво да правят. В противен случай ще изглежда, че онези, които по-късно решат да се върнат, ви се подчиняват и предават човешката си природа. Това може да доведе до тяхната смърт. Някои ще решат, че човешката раса заслужава поне чиста смърт.

– Това, което искаме, нечисто ли е, Лилит?

– Да!

– Нечисто ли е това, че те оплодих?

Първоначално тя не разбра думите му. Сякаш беше заговорило на език, който тя не разбира.

– Какво?

– Оплодих те с детето на Джоузеф. Нямаше да го направя толкова рано, но исках да използвам семето му, а не негово копие. Не можех да те направя достатъчно близка с дете, създадено от отпечатък. А има и лимит за това, колко дълго мога да поддържам спермата жива.

Тя го гледаше безмълвна. Говореше така безразлично, сякаш обсъждаха времето. Тя се изправи и щеше да се отдръпне от него, ако то не я беше хванало за китките.

Направи отчаян опит да се измъкне, но веднага разбра, че няма да успее.

– Но ти каза... – Не ѝ достигаше въздух, наложи се да започне отначало. – Каза, че няма да правиш нищо такова. Каза...

– Казах, че няма да го направя, докато не си готова.

– Но аз не съм! Никога няма да бъда готова!

– Готова си да родиш детето на Джоузеф. Неговата дъщеря.

– Дъщеря?

– Направих момиче, за да ти бъде другар. В последно време си много самотна.

– Благодарение на теб.

– Да, но дъщеря ти ще ти бъде другар задълго.

– Няма да бъде дъщеря – тя отново задърпа ръцете си, но то не я пускаше, – а нещо – не-човек. – Тя погледна надолу към тялото си с ужас. – Вътре в мен е и не е човек!

Никанж я придърпа по-близо и уви сензорната си ръка около гърлото ѝ. Тя си помисли, че то ще ѝ инжектира нещо, от което ще изгуби съзнание. Очакваше мрака почти с нетърпение.

Но Никанж само отново я придърпа към пъна.

– Ще имаш дъщеря – каза то. – Готова си да бъдеш нейна майка. Никога нямаше да посмееш да го кажеш. Също както Джоузеф никога не посмя да ме покани в леглото си, колкото и да го искаше. Отхвърляш детето само на думи.

– Но то няма да е човек – прошепна тя. – Ще бъде нещо друго. Чудовище.

– Не бива да се самозалъгваш. Това е лош навик. Детето ще е твое и на Джоузеф. На Ахажас и Дичаан. И понеже аз го направих, оформих го, погрижих се да е красиво и без несъвместими генетични характеристики, които биха довели до смъртта му, ще бъде и мое. Ще бъде първото ми дете, Лилит. Поне първородното. Ахажас също е бременна.