Октавия Бътлър - Зора

Или поне се предполагаше да стане така.

Докато изтръскваше якето си и се изтупваше, почвата около мястото, където беше заровила обелките, започна да потъмнява. Промяната на цветовете привлече вниманието ѝ и тя видя как почвата бавно се превърна в кал и постепенно стана оранжева, също като обелките, които беше заровила. Това беше явление, което тя никога преди не беше виждала.

Почвата започна да мирише на нещо, което тя не можеше да свърже с миризмата на портокали. Вероятно миризмата беше това, което привлече оанкалите. Вдигна глава и видя двама да стоят наблизо, насочили пипалата на главите си към нея.

Единият от тях ѝ каза нещо и тя направи усилие да разбере думите. Разбра някои от тях, но не беше достатъчно, за да схване смисъла на това, което ѝ се казва.

Оранжевото петно на земята започна да набъбва и да се разраства. Лилит отстъпи настрани.

– Какво става? – попита тя. – Говори ли някой от вас английски?

По-голямата от двамата оанкали – Лилит си помисли, че това е женската, – заговори на език, който не беше нито английски, нито оанкали. Това я обърка първоначално. После осъзна, че това прилича на японски.

– Фукумото сан? – с надежда в гласа попита тя.

Последва ново изригване от думи, които със сигурност бяха на японски, и тя поклати глава.

– Не разбирам – каза тя на оанкали.

Този израз го беше научила бързо след много повтаряния. А единствените думи, които знаеше на японски, бяха заучени фрази, които беше запомнила от едно пътуване до Япония преди години: коничиуа, аригато годзаймасо, сайонара...

Междувременно други оанкали бяха дошли да гледат бълбукащата земя. Диаметърът на оранжевoто петно беше стигнал почти метър, с форма на идеална окръжност. Едно от месоядните псевдорастения до него започна да потъмнява и да се мята насам-натам в агония. Като видя как яростно се усуква, тя забрави за това, че не беше отделен организъм. Съсредоточи се върху факта, че беше живо и сигурно му беше причинила болка. Не беше предизвикала просто някакво интересно явление, беше причинила болка.

Насили се да говори внимателно и бавно на оанкали.

– Не мога да променя това – каза тя, в смисъл че не може да поправи стореното. – Бихте ли помогнали?

Едно оолои пристъпи напред, докосна оранжевата кал с едно от сетивните си пипала и подържа пипалото си в калта неподвижно за няколко секунди. Бълбукането се забави и после спря. В момента, в който оолоито се отдръпна, яркият оранжев цвят беше започнал да избелява и пръстта беше започнала да възвръща нормалния си цвят.

Оолоито каза нещо на една голяма женска и тя му отговори, сочейки с пипалата на главата си Лилит.

Лилит погледна с недоверие оолоито.

– Кахгаят? – попита тя и се почувства глупаво.

Формата на пипалата на главата на това оолои бяха същите като тези на Кахгаят.

Оолоито насочи пипалата на главата си към нея.

– Как успяваш – попита я то, – да си толкова обещаваща и в същото време да си толкова невежа?

Кахгаят.

– Какво правиш тук? – настоятелно попита тя.

Мълчание. Кахгаят насочи вниманието си към зарастващата земя, сякаш я преглеждаше още веднъж, после каза на висок глас нещо на насъбралите се извънземни. Повечето от тях загладиха пипалата си и започнаха да се разотиват. Тя предположи, че се е пошегувал за нейна сметка.

– Значи, най-накрая намери нещо, което да отровиш – каза ѝ то.

Тя поклати глава.

– Просто зарових няколко портокалови кори. Никанж ми каза да заравям отпадъците си.

– Заравяй каквото си искаш в Каал. Когато напуснеш Каал и искаш да хвърлиш нещо, тогава го дай на оолои. И не напускай Каал пак, докато не се научиш да разговаряш на нашия език. Защо си тук?

Сега тя отказа да отговори.

– Фукумото сан почина наскоро – каза ѝ то. – Без съмнение това е причината, заради която си чула да се говори за него. Чула си да говорят за него, нали?

След малко тя кимна.

– Беше на сто и двайсет години. Не знаеше английски.

– Бил е човешко същество – каза тя.

– Живя тук буден почти шейсет години. Не мис-ля, че за цялото това време е видял друг човек повече от два пъти.

Тя пристъпи по-близо до Кахгаят и го погледна изпитателно.

– И това не ти се струва жестоко?

– Той се адаптира много добре.

– И въпреки това...

– Можеш ли да намериш пътя за къщи, Лилит?

– Ние сме същества, които лесно се адаптират – каза тя, отказвайки да бъде прекъсната, – но е грешно да причиняваш болка на жертвата си само защото може да я понесе.