Октавия Бътлър - Зора

– Помагат им с отглеждането – попита тя – или с възпитанието?

– ...възпитанието?

– Думата има няколко значения.

– Не разбирам логиката на това.

– Има логика, но сигурно ще ти трябва етимолог, за да ти го разясни. Ще има ли проблем между теб и твоите партньори?

– Не знам. Надявам се да няма. Ще отида при тях, когато мога. Вече съм ги предупредил. – то замълча за малко. – Сега трябва да ти кажа нещо.

– Какво?

– Ооан искаше да го направя, без да ти казвам... за да... те изненадам. Но аз няма да направя така.

– Какво!

– Трябва да направя малки промени... няколко дребни промени. Трябва да ти помогна да стигаш безпроблемно до паметта си, когато имаш нужда от нея.

– Какво искаш да кажеш? Какво искаш да промениш?

– Няколко дребни неща. След това ще настъпи съвсем незначителна промяна в химическия състав на мозъка ти.

Докосна челото си несъзнателно, все едно искаше да се предпази.

– Мозъчна химия? – прошепна тя.

– Бих искал да го направя, когато съм напълно развит. Тогава ще мога да го направя така, че да ти достави удоволствие. Така трябва да бъде. Но ооан... разбирам как се чувства. Ооан казва, че трябва да го направя сега.

– Не искам да бъда променяна.

– Ще спиш през цялото време, по същия начин, както когато ооан Ждая премахна тумора ти.

– Ооан Ждая? Твоят родител Ждая е направил това? Не Кахгаят?

– Да. Това беше направено, преди родителите ми да започнат да се размножават.

– Чудесно.

нямаше нито една причина да се чувства признателна на Кахгаят.

– Лилит? – Никанж сложи многопръстовата си длан на ръката ѝ. – Ето така ще стане. Едно докосване. После... леко убождане. Това е всичко, което ще почувстваш. Като се събудиш, промяната вече ще е нап-равена.

– Не искам да бъда променяна!

Дълго мълчание. Най-накрая то попита:

– Страхуваш ли се?

– Не съм болна. Да забравяш, е нещо нормално за повечето човешки същества. Няма нужда да ми променяте мозъка.

– Толкова ли ще е лошо да помниш по-добре? Както помнеше Шарад, както помня аз.

– Страшна е мисълта, че ще бъда променена. – тя си пое дълбоко въздух. – Виж, най-важната част от мен, това, което ме определя коя съм, е моят мозък. Не искам да...

– Ти няма да се промениш. Да, не съм достатъчно зрял, за да превърна това в приятно преживяване за теб, но съм достатъчно голям, за да го направя като оолои. Ако бях неспособен, досега другите да са го забелязали.

– Ако всички бяха толкова убедени в способностите ти, защо тогава трябва да изпробваш себе си върху мен?

То отказа да отговори и остана мълчаливо в продължение на няколко минути. Когато се опита да я дръп-не долу до себе си, тя се възпротиви, стана и се заразхожда из стаята. Пипалата на главата му я следваха, но не с обичайното бавно полюшване. Бяха насочени към нея като антени и тя най-накрая избяга в банята, за да се отърве от постоянното следене.

Там седна на пода, обгърна се с здраво с ръце и впи нокти в дланите си.

„Какво ще стане сега? Щеше ли Никанж да последва заповедите и да я изненада, докато спи? Щеше ли да я предаде в ръцете на Кахгаят? Или и двамата – о, небеса – ще я оставят на мира!“

Нямаше представа колко време беше минало. Улови се, че мисли за Сам и Айри, за своя съпруг и за сина си. И двамата ѝ бяха отнети още преди оанкалите, преди войната, преди да разбере колко лесно може да бъде съсипан един човешки живот.

Имаше панаир – от онези долнопробни панаири, които се правеха на запустели парцели земя, с въртележки, игри, шум и понита с отрупана със струпеи козина. Сам беше решил да заведе Айри, докато Лилит прекара деня с бременната си сестра. Беше обикновена събота. Дотам се отиваше по широка, суха улица, огряна от ярка слънчева светлина. Младо момиче, току-що научило се да шофира, беше блъснало челно колата на Сам. Беше навлязла в насрещната лента, вероятно беше загубила управлението на колата. Притежаваше книжка за начинаещ шофьор и не се предполагаше да кара колата сама. Беше платила с живота за грешката си. Айри загина при катастрофата – беше спрял да диша още преди да пристигне линейката, въпреки че парамедиците се опитаха да го съживят.

Сам не умря веднага.

Имаше травми по главата – мозъкът беше засегнат. Трябваха му три месеца, за да довърши това, което беше започнала катастрофата. Три месеца, за да умре.

През повечето време беше малко или много в съзнание, но не познаваше никого. Родителите му дойдоха от Ню Йорк, за да са с него. Бяха нигерийци и бяха живели достатъчно дълго в Щатите, за да се роди синът им там и да порасне. Въпреки това не бяха особено щастливи от брака му с Лилит. Бяха оставили Сам да израсне като американец, но го бяха пращали редовно на гости при роднините им в Лагос. Явно, са се надявали един ден да се ожени за момиче от племето йоруба. Никога не бяха виждали внука си. Сега им бе отнет пос-ледният шанс.