Октавия Бътлър - Зора

– Вторият чифт ръце – каза тя, – те са полови органи, нали?

– Не – каза Никанж. – Те служат да предпазват половите органи – сензорните ръце.

– Но... – намръщи се тя. – Кахгаят няма нищо подобно на ръце в краищата на сетивните си пипала.

В действителност нямаше нищо в края на сетивните си пипала. Имаше само нещо като капачка от твърда, студена кожа, наподобяваща голям мазол.

– Ръката е вътре. Ооан ще ти я покаже, ако поискаш.

– Няма значение.

Пипалата му се отпуснаха.

– Ако имах какво да показвам, щях да ти ги покажа сам. Ще останеш ли с мен, докато пораснат?

Какво друго ѝ оставаше да направи?

– Да. Само се погрижи да науча всичко, което трябва да знам за теб и за тях, преди това да започне.

– Добре. Ще спя през повечето време, но въпреки това ще имам нужда от някой до мен. Ако си с мен, ще знам, че си тук, и ще се чувствам добре. Ти... може би ще се наложи да ме храниш.

– Разбира се – нямаше нищо необичайно в начина, по който се хранеха оанкалите. Поне видимо. Предните им зъби бяха остри, но по размер бяха съвсем близо до човешките. На два пъти по време на разходките си беше виждала женски оанкали да протягат език чак до отвора на гърлото си, но обикновено държаха дългите си и сиви езици вътре в устата си и ги използваха по същия начин както и хората.

Никанж издаде звук на облекчение, като потри пипалата на тялото си, което много наподобяваше звука от смачкването на твърда хартия.

– Добре – каза то. – Тези, които ни придружават, знаят как се чувстваме, когато са близо до нас, и могат да усетят безсилието, което изпитваме. Понякога го намират за смешно.

Лилит беше изненадана, че се усмихва.

– Смешно е, по един определен начин.

– Така е само за мъчителите. С теб там те ще ме измъчват по-малко. Но преди това... – то спря и насочи едно от отпуснатите си пипала към нея. – Преди това ще се опитам да намеря един английскоговорещ човек за теб. Някой, който да прилича колкото се може повече на теб. Ооан няма да ти попречи на това, да се срещнеш с него сега.

Един ден. Лилит беше решила преди много време, че един ден е това, което ѝ казва нейното тяло. Сега един ден се определяше и от новата ѝ способност да запаметява. Един ден се измерваше с продължителна активност и после с продължителен сън. Сега тя си спомняше всеки ден, в който е била будна. Започна да брои дните, откакто Никанж започна да търси човек, говорещ на английски за нея. Колкото и да му се молеше, не можеше да го накара да я вземе с него или поне да ѝ каже за хората, с които беше разговаряло.

Кахгаят беше този, който намери човека. Никанж го огледа и после прие избора на родителите си.

– Това е един от хората, който избра да остане тук – каза ѝ Никанж.

Не беше неочаквано, защото Кахгаят беше намекнал за това. Въпреки че ѝ беше трудно да го повярва.

– Мъж ли е, или жена? – попита тя.

– От мъжки пол. Мъж.

– Как... как така не е поискал да се върне?

– Той е прекарал много време тук сред нас. Малко по-възрастен е от теб, но е бил пробуден още съвсем млад и е оставен така. Едно от семействата Тоат го е поискало и той е проявил желание да живее с тях.

Желание? Какъв избор са му дали? Вероятно същият, който дадоха и на нея, а и той е бил много по-млад. Сигурно е бил все още момче. Какво представляваше сега? Какво бяха направили от суровия човешки материал?

– Заведи ме при него – каза тя.

За втори път Лилит се вози на един от плоските транспортьори през претъпканите коридори. Този транспортьор не се движеше по-бързо от първия. Никанж не го управляваше, само от време на време докосваше едната или другата страна с пипалата на главата си, за да го накара да завие. Возиха се около половин час, преди да слязат от него. Никанж го докосна с няколко от пипалата на главата си, за да го върне обратно.

– Няма ли да се върнем с него? – попита тя.

– Ще вземем друг – каза Никанж. – Може да решиш да останеш по-дълго тук.

Тя го погледна остро. Какво се предполагаше да е това? Втора стъпка от програмата за размножаване в плен. Тя хвърли поглед към отдалечаващия се транспортьор. Може би беше прибързала с решението си да се срещне с този човек. Щом той напълно доброволно бе скъсал с човечеството, кой знае на какво друго може да е способен.

– Животно е – каза Никанж.

– Какво?

– Това, на което се возихме. Животно е. Тилио. Знаеше ли?

– Не, но не се учудвам. Как се движи?

– Върху тънък слой много хлъзгава субстанция.