Октавия Бътлър - Зора

Ще отиде до Тей. Ще се разходи дотам, стига Никанж да не я спре. То все още правеше това от време на време, за да ѝ покаже, че може да я следи и да я намери навсякъде. Появяваше се изневиделица. Може би му харесваше да вижда как подскача от изненада.

Тръгна към Тей. Може би щеше да успее да види човека, ако беше навън и ако и той като нея обичаше разходките. Беше напълно възможно той да говори английски. Ако знаеше английски, неговите надзиратели оанкали нямаше да могат да му попречат да разговаря с нея. Възможно беше разговорът да се окаже безплоден, и той можеше да се окаже неосведомен като нея. Но ако той разполагаше с информация и разговорът минеше добре, оанкалите можеха да решат да я накажат. Да я затворят отново сама? Да я върнат в летаргичен сън? Или да я затворят в тясна стая с Никанж и семейството му. Ако направеха едно от първите две неща, това щеше да означава, че я освобождават от отговорността, която тя, тъй или иначе, не искаше да поеме и с която нямаше да може да се справи. Ако пък се стигнеше до третия вариант, какво щеше да се промени? Можеше ли да се откаже от възможността най-накрая да поговори с човек от нейната раса?

За нищо на света.

Изобщо не възнамеряваше да се връща при Никанж и да пита него или семейството му дали може да я срещнат с Фукумото. Бяха ѝ дали да разбере, че тя не може да има контакт с човешки същества или човешки предмети.

Пътят до Тей се оказа по-дълъг, отколкото очакваше. Още не се беше научила да преценява добре разстоянията на кораба. Хоризонтът – в случаите, когато не беше запречен от псевдодървета или възвишения, които бяха входове към други нива – изглеждаше изумително близо. Но колко близо, тя не можеше да прецени.

Поне никой не я спря. Оанкалите, с които се разминаваше, явно, мислеха, че принадлежи на мястото, където я срещаха. Освен ако Никанж не се появеше изневиделица, тя беше свободна да се скита из Тей колкото си иска.

Стигна до Тей и започна да търси. Псевдодърветата тук бяха жълто-кафяви на цвят, а не сиво-кафяви както в Каал и кората им беше по-груба – много повече приличаше на това, което тя свързваше с кора на дърво. Въпреки това оанкалите ги отваряха, когато влизаха и излизаха. Тя надникна през една от тези дупки, когато ѝ се удаде възможност. Това пътешествие щеше наистина да си струва, ако можеше да зърне Фукумото – или което и да било друго човешко същество, стига да е пробуден и наясно със ситуацията. Който и да беше.

Докато не започна истинското търсене, не си беше давала сметка колко важно беше да намери някого. Оанкалите не само напълно я бяха откъснали от нейните хора, ами сега я превръщаха в предател. Бяха направили всичко спокойно, без бруталност, с изключително търпение и лекота, които стопяваха нейната решителност.

Ходи и се оглежда наоколо, докато краката ѝ не натежаха от умора. Накрая, обезкуражена и разочарована, тя седна и се подпря на едно псевдодърво, за да изяде двата портокала, които беше заделила от обяда си в Каал.

Даде си сметка, че търсенето ѝ е било абсурдно. Можеше да си остане в Каал, да си мечтае, че е срещнала друг човек, и от това щеше да изпита по-голямо удоволствие. Даже не беше сигурна колко от Тей беше пребродила. Нямаше знаци, по които да се ориентира. Оанкалите не използваха такива неща. Районите, които принадлежаха на различните родови групи, бяха маркирани с техните миризми. При всяко отваряне на стена те подсилваха местните маркери за миризма или се идентифицираха като гости – членовe на друга родова група. Оолоите можеха да променят миризмата си и го правеха, когато напускаха домовете си, за да се размножават. Мъжките и женските оанкали запазваха миризмата, с която бяха родени, и никога не живееха извън определената им родова местност. Лилит не можеше да разчита знаци, базирани на миризма. Според нея оанкалите не миришеха на нищо.

Така беше по-добре, отколкото да притежават неприятна миризма и да я принуждават да я търпи. Но пък това я лишаваше от пътепоказатели.

Въздъхна и реши да се върне в Каал, но не можеше да намери пътя за къщи. Огледа се и затвърди убеждението си, че се е заблудила и се е загубила. Щеше да ѝ се наложи да помоли някой да я упъти към Каал.

Стана и отстъпи настрани от псевдодървото, на което се беше облегнала, и изчегърта малка дупка в пръстта – наистина беше пръст. Никанж ѝ беше казал: „Зарови корите от портокала”. Знаеше, че ще изчезнат за един ден, ще се разложат под въздействието на живия организъм на кораба.