Октавия Бътлър - Зора

То отвори една от стените и я пусна да излезе навън. Отвън, под клоните на псевдодървото, в което се намираха техните помещения за живеене, тя коленичи на земята и започна да пише с пръста си върху нещо, което приличаше на рохкава, песъчлива почва. Написа името си, после си поигра с различни начини за изписване на името на Никанж. Никанге не изглеждаше правилно, нито пък Никанги. Никанжи беше най-близкото. Тя си повтори наум начина, по който Никанж изричаше името си, и после написа Никанж. Така ѝ се струваше най-правилно, освен това харесваше начина, по който изглеждаше.

– Приблизително така ще изглежда името ти, ако се напише – каза тя. – Мога да си записвам думите, които ме учиш, и после ще ги повтарям, докато ги запомня. Така няма да се налага да те питам едни и същи неща по няколко пъти. Но ми трябва нещо, с което да пиша, и нещо, върху което да пиша. Тънки листове хартия ще свършат най-добра работа. – Не беше сигурна, че знае какво е хартия, но то така и не попита. – Даже и да нямаш хартия, мога да използвам тънки листове пластмаса или гладка тъкан, ако измислиш нещо, с което мога да оставям следи по тях. Разбираш ли?

– Можеш да правиш всичко това с пръстите си – каза ѝ то.

– Това не е достатъчно. Искам да запазвам написаното, за да го използвам след това... за учене. Имам нужда...

– Не.

Тя спря по средата на изречението и примигна срещу него.

– Това не е опасно – каза тя. – Някои от вашите хора трябва да са виждали книгите, касетите, дисковете, филмите ни – нашите архиви по история, медицина, езици, науки, най-различни неща. Просто искам да си правя записки на вашия език.

– Знам за архивите, които твоите хора са пазели. Не знаех как се наричат на английски, но съм ги виждал. Ние спасихме голяма част от тях и се научихме как да ги използваме, за да разбираме хората по-добре. Аз лично не разбирам нищо, но другите разбират.

– Мога ли да ги видя?

– Не. На никого от твоите хора не му е разрешено да ги вижда.

– Защо?

То не отговори.

– Никанж?

Мълчание.

– Тогава... поне ми разреши да си правя записки, това ще ми помогне да науча езика ви. Ние, хората, имаме нужда да правим това, за да запомняме неща.

– Не.

Тя се намръщи.

– Какво искаш да кажеш с това „не”? Ние наистина се нуждаем от това.

– Не мога да ти дам това, което искаш. Нито за да пишеш, нито за да четеш.

– Защо?

– Не е позволено. Моят народ реши, че не бива да се разрешава.

– Това не е никакъв отговор. Каква беше причината?

Пак мълчание. Сензорните му пипала клюмнаха. Това го направи още по-мъничък – приличаше на рунтаво животинче, на което му се е измокрила козината.

– Не мога да повярвам, че не можете да си изработите материали за писане – каза тя.

– Можем да правим всичко, което са правили твоите хора – каза то. – Въпреки че не искаме да го правим.

– Толкова е просто... – тя поклати глава. – Беше ли ти наредено да не ми казваш защо?

То отказа да ѝ отговори. Негова идея ли беше това, че не ѝ казваше, или така упражняваше по детински собствената си сила? Защо оанкалите да не могат да правят тези неща със същото желание, с което ги правеха хората?

След известно време то каза:

– Хайде да влезем вътре. Ще ти разкажа нещо от историята ни.

Знаеше, че тя имаше слабост към дългите разкази за историята на многовидовия народ на оанкалите, това ѝ помагаше да обогати владеенето на езика им. Точно в този момент обаче нямаше намерение да се държи учтиво. Седна на земята и се облегна на едно псевдодърво. След малко Никанж седна срещу нея и започна да разказва.

– Преди шест деления на планета с бяло слънце и покрита с вода ние сме живеели в плитък океан – каза то. – Всеки един от нас се е състоял от много тела и сме общували със самите себе си и помежду си чрез светлините, излъчвани от телата ни, и с цветни форми...

Тя го остави да говори, без да му задава въпроси, когато не разбираше, изобщо не я беше грижа. Историята за съчетаването на оанкалите с интелигентни, образовани, рибоподобни създания беше запленяваща, но тя беше прекалено ядосана, за да ѝ отдаде значимото внимание. Молив и хартия. Толкова незначителни неща и въпреки това ѝ бяха отказани. Толкова незначителни!

Когато Никанж влезе в апартамента, за да вземе храна за двамата, тя се отдалечи. Поскита, по-свободна от всякога, в района, който приличаше на парк и се намираше далече от псевдодърветата и жилищните помещения. Няколко оанкали я видяха, но ѝ обърнаха внимание само за момент. Беше изцяло погълната в съзерцание на околностите, когато изведнъж Никанж застана до нея.