Октавия Бътлър - Зора

За нея беше безумно важно да направи две неща. Първо – да говори с друго човешко същество. Който и да е, въпреки че се надяваше да е някой пробуден по-рано, който със сигурност щеше да знае повече. Второ – искаше да хване някой от оанкалите в лъжа. Който и да е от оанкалите. Каквато и да е лъжа.

Но не видя и следа от други хора. А единственото, в което хвана оанкалите, бяха полуистините, които ѝ казваха, въпреки че те чистосърдечно си го признаваха. Например, че ще ѝ споделят само половината от това, което иска да научи. Иначе те винаги говореха истината, тоест така, както я разбираха. Така тя оставаше с почти непоносимото чувство за безпомощност и безнадеждност – сякаш ако ги хванеше в лъжа, щяха да станат по-уязвими. Сякаш това щеше да превърне нещата, които възнамеряваха да направят, по-малко реални или по-лесни за отричане.

Само Никанж ѝ доставяше някаква наслада, носеше забрава. И двамата имаха еднаква нужда един от друг. Много рядко я оставяше сама, изглеждаше, че я харесва, въпреки че тя не знаеше какво значи за един оанкали да „харесва” човек. Още не можеше да разбере какви са емоционалните връзки между самите оанкали. Ждая очевидно достатъчно държеше на нея, за да ѝ предложи да направи нещо, което той смяташе за изключително погрешно. Какво би направил Никанж за нея един ден?

В буквалния смисъл на думата тя беше експериментално животно, а не домашен любимец. Какво можеше да направи Никанж за едно такова животно? Да протестира разплакан, когато в края на експеримента тя бъде пожертвана?

Но това не беше от този род експеримент. От нея се предполагаше да живее и да ражда, не да умира. Експериментално животно, майка на домашни любимци? Или... животно от застрашен вид, което е станало част от програма за размножаване. Биолозите на Земята правеха това преди войната – използваха няколко екземпляра от изчезващ животински вид, които са заловили, за да размножат нови животни, които да пуснат обратно сред дивата природа. Такава ли беше нейната съдба? Принудително изкуствено заплождане. Сурогатно майчинство? Хапчета за плодовитост и принудително „донорство” на яйцеклетки? Имплантиране на оплодени яйцеклетки, взети от други донори. Премахване на децата от майките веднага след раждането... Хората бяха прилагали всичките тези неща върху разплодни животни, държани затворени, всичко в името на нещо по-добро, разбира се.

Ето затова имаше нужда да си поговори с друг човек. Само човешко същество можеше да я успокои или поне да разбере страховете ѝ. Но Никанж беше всичко, с което разполагаше. Прекарваше цялото си време да го обучава и научаваше от него каквото може. Държеше я ангажирана, но тя имаше контрол над това. То се нуждаеше от по-малко сън в сравнение с нея и когато не спеше, очакваше тя да го обучава или да възприема знания. Искаше да знае не само езика, но културата, биологията, историята, нейната собствена житейска история... То искаше да знае всичко, което знаеше тя.

Това донякъде приличаше на времето, прекарано с Шарад. Но Никанж беше много по-настойчив – беше като възрастен в упорството си. Без съмнение на нея и Шарад им беше дадено достатъчно време заедно, за да видят оанкалите как се отнася тя с чуждо дете от собствения си биологичен вид – дете, с което трябваше да дели стаята си и което да обучава.

Никанж, както и Шарад, имаше фотографска памет. Вероятно всички оанкали бяха такива. Каквото и да видеше или чуеше, Никанж запомняше бързо, независимо дали го разбираше, или не. Беше умно и учудващо бързо разбираше всичко. Тя започна да се срамува от собствената си мудност и от това, че запомняше само случайни неща.

Винаги ѝ е било по-лесно да научава неща, като си записва. През всичкото това време, прекарано с оанкалите, тя не беше виждала нито един от тях да пише или да чете.

– Водите ли си някога записки, или разчитате само на собствената си памет? – попита Никанж, след като така се беше измъчила с него, че не ѝ оставаше нищо друго, освен да се ядоса и отчае. – Случва ли ви се да четете и пишете понякога?

– Не си ме учила на тези думи – каза то.

– Това е обмяна на информация чрез символи...

Тя се огледа наоколо за нещо, върху което да може да остави отпечатък, но те бяха в спалнята и там нямаше нищо, което да задържи следа или някаква резка достатъчно дълго, че тя да може да изпише цяла дума – даже и да разполагаше с нещо за писане.

– Нека излезем навън – каза тя. – Ще ти покажа.