Октавия Бътлър - Зора

– Кахгаят – каза тя остро.

– Тук съм – беше до нея, без съмнение я наблюдаваше и сигурно се присмиваше на объркването ѝ. Чувствайки се манипулирана, тя сграбчи едната му ръка и се държа близо до него, докато не стигнаха до един полупразен коридор. След това тръгнаха по друг, който беше напълно празен. Кахгаят прокара едно от сетивните си пипала по стената в продължение на няколко крачки, след това спря и сложи изправения край на пипалото си на стената.

В стената се появи отвор – там, където я беше докоснало пипалото. Лилит очакваше да влязат в друг коридор или стая. Вместо това стената образува форма, подобна на сфинктер, и отдели нещо. Една от онези полупрозрачни и издължени зелени форми се плъзна пред очите им, мокра и хлъзгава.

– Това е растение – каза оолоито без подканване. – Държим го там, където може да получи светлината, при която най-добре вирее.

„Какво му пречеше да ѝ беше казал това преди“, помисли си тя.

Зеленото растение се гърчеше бавно, като другите, които беше видяла по-рано, докато оолоито го побутваше с двете си сетивни пипала. След малко оолоито се съсредоточи върху единия край на растението и започна да го масажира със сензорните си пипала.

Лилит видя, че растението започна да се отваря, и изведнъж осъзна какво се случва.

– Шарад е вътре в това нещо, нали?

– Ела тук.

Отиде до него и седна на пода, точно до отворения край на растението. Главата на Шарад тъкмо беше започнала да се подава оттам. Косата му, която тя си спомняше като матовочерна, сега лъщеше, мокра и полепнала по главата му. Очите му бяха затворени и изражението на лицето му беше спокойно – все едно момчето спеше. Кахгаят беше отворил растението до мястото, където се показваше вратът на Шарад, но това ѝ беше достатъчно, за да види, че Шарад е пораснал от времето, когато бяха заедно в една стая. Изглеж-даше здрав.

– Ще го събудиш ли? – попита тя.

– Не. – Кахгаят докосна кафявата му кожа с едно от сензорните си пипала. – Няма да пробуждаме тези хора известно време. Човекът, който ще ги води и обучава, още не е започнал собственото си обучение.

Би му се помолила, ако не беше прекарала две години с оанкалите, през които беше разбрала достатъчно добре, че молбите не водят до нищо. Пред нея лежеше единственото човешко същество, което беше виждала през тези две години, през всичките двеста и петдесет години досега, а тя не можеше да му говори, нито да направи нещо, за да разбере той, че тя е тук, с него.

Докосна бузата му и усети, че е мокра, слизеста и студена.

– Сигурен ли си, че е добре?

– Добре е.

Оолоито докосна растението там, където се беше разтворило, и то бавно започна да се затваря около Шарад. Тя гледаше лицето му, докато то напълно изчезна. Растението се затвори без проблем около малката глава.

– Когато открихме тези растения – каза Кахгаят, – те хващаха животни и ги поддържаха живи дълго време, като използваха техния въглероден двуокис, а в замяна им даваха кислород, докато бавно консумираха по-маловажните части от организмите на жертвите си: крайници, кожа, сензорни органи. Растенията даже предаваха част от собственото си съдържание на плячката, за да я подхранват и да я държат колкото се може по-дълго жива. А растенията се обогатяваха от това, което изхвърляха организмите на заловените животни. Те им причиняваха една много, много дълга смърт.

Лилит преглътна.

– Жертвите чувстваха ли болка?

– Не. Това щеше да ускори смъртта. Жертвите... спяха.

Лилит се загледа в облото и продълговато растение, гърчещо се бавно като неприлично дебела гъсеница.

– Как диша Шарад?

– Растението го снабдява с идеалната смесица от газове.

– Не само с кислород?

– Не. Нагажда се според нуждите на Шарад. Възползва се от въглеродния двуокис, който той издишва, и от превъзходните отпадъци, които изхвърля. Детето плува в смесица от хранителни вещества и вода. Това и светлината дават на растението всичко, от което се нуждае.

Лилит докосна растението и го усети твърдо и студено. То леко поддаде под натиска на пръстите ѝ. Повърхността му беше покрита с тънък слой слуз. Гледаше с удивление как пръстите ѝ потъват по-дълбоко в него и как то започва да ги поглъща. Не беше изплашена, но когато се опита да ги издърпа обратно, разбра, че то не я пуска и че дърпането ѝ причинява остра болка.

– Чакай – каза Кахгаят.

С едно от сензорните си пипала докосна растението близо до ръката ѝ. Изведнъж почувства, че растението започва да разхлабва хватката си. Когато най-накрая повдигна ръката си, тя беше безчувствена, но невредима. Чувствителността бавно се върна в ръката ѝ. Отпечатъкът от ръката ѝ още се виждаше на повърхността на растението, когато Кахгаят първо потърка ръцете си със сензорните си пипала, а после отвори стената и тласна растението обратно през нея.