Октавия Бътлър - Зора

Къде е било всичко това преди, учуди се Лилит. Можели са да ѝ дават по малко от това, вместо да я държат на диета, което беше превърнало яденето в принуда. Възможно ли е да е било в името на здравето ѝ? Или причината е била друга – нещо, свързано с проклетата им размяна на гени?

След като беше опитала по нещо от всичко и се беше насладила на всеки нов вкус, тя започна да обръща внимание на четиримата оанкали, които бяха заедно с нея в малката гола стая. Това бяха Ждая и жена му Тедийн – Каалждаятедийн лел Кахгаят аж Динсо. Както и партньорът му оолои – Кахгаят – Ахтрекахгаяткаал лел Ждаятедийн аж Динсо. И най-накрая – детето оолои Никанж – Каалниканж оо Ждаятедийнкахгаят аж Динсо.

Четиримата седяха на познатите платформи и ядяха земни храни от няколко малки чинии, все едно цял живот се бяха хранили с това.

Имаше и платформа в центъра, където имаше по повече от всичко, и оанкалите се редуваха да пълнят чиниите си. Сякаш не можеха да сипят само на себе си, всеки трябваше да сипе и на другите. Подаваха си чиниите един на друг, даже на Лилит. Тя сипа чиния с гореща яхния за Ждая и му я подаде обратно, опитвайки се да си спомни кога за последно беше ял, като не се брои портокала, който си разделиха.

– Яде ли, докато бяхме в изолираната стая? – попита го тя.

– Бях се нахранил, преди да вляза вътре – каза той. – Използвах много малко от енергията си, докато бях там, затова нямах нужда от повече храна.

– Колко дълго беше там?

– Ваше време? Шест дни.

Тя седна на своята платформа и го погледна.

– Толкова дълго?

– Шест дни – повтори той.

– Тялото ти беше отвикнало от обичайния за вас двайсет и четири часов ден – каза оолоито Кахгаят. Това се случва с много от вашите хора. Денят ти се удължава и ти загубваш представа колко време е минало.

– Но...

– Колко дълго ти се стори?

– Няколко дни... Не знам. По-малко от шест.

– Виждаш ли? – каза тихо оолоито.

Тя му се намръщи. Беше голо, както и другите, с изключение на Ждая. Даже и в такова тясно помещение това не я смущаваше чак толкова. Но не харесваше ооло-ито. Беше самодоволно и се отнасяше към нея със снизхождение. Освен това беше едно от съществата, определени да разрушат това, което бе останало от човешкия род. И противно на твърдението на Ждая, че оанкалите не са йерархично общество, оолоито даваше вид на водач на семейството. Всички слушаха думите му с внимание.

Беше високо почти колкото Лилит – малко по-голямо от Ждая и значително по-малко от женската Тедийн. И имаше четири ръце. По-точно – две ръце и две пипала с размера на ръце. Тези големи пипала ѝ напомняха на слонски хоботи, само дето не си спомняше някога да е била отвратена от слонски хобот. Добре поне, че на детето още не се бяха появили, въпреки че Ждая я беше уверил, че и то е оолои. Гледайки Кахгаят, изпита удоволствие от това, че самите оанкали го наричаха то. Някои неща заслужаваха да бъдат наричани то.

Насочи отново вниманието си към храната.

– Как ядете това? – попита. – Аз не можех да ям вашата храна, нали?

– Какво си мислиш, че ядеше всеки път като те пробуждахме? – попита оолоито Кахгаят.

– Не знам – отговори тя студено. – Никой не искаше да ми каже.

Кахгаят не долови или просто пренебрегна гнева в гласа ѝ.

– Беше една от нашите храни, леко променена, да съответства на специалните ти нужди – каза то.

Мисълта за „специалните ѝ нужди” я накара да осъзнае, че това може би е „роднината” на Ждая, който бе излекувал рака ѝ. По някаква причина не беше мислила за това до този момент. Стана и напълни една от купичките си с печени, но безсолни ядки и се зачуди дали трябва да е признателна на Кахгаят. И без да се замисля, напълни с ядки и купичката на Тедийн, която ѝ беше натикана в ръцете.

– Има ли наша храна, която да е отровна за вас? – попита тя направо.

– Не – отвърна Кахгаят. – Ние сме се приспособили към храните от вашия свят.

– А има ли ваши храни, които да са отровни за мен?

– Да. Много. Не трябва да ядеш нищо непознато, което намериш тук.

– Това не звучи логично. Как може да дойдете от толкова далече – от различен свят, от различна планетарна система и да сте способни да ядете нашата храна?

– Не сме ли имали достатъчно време да се научим да ядем храната ви? – попита оолоито.

– Какво?

То не повтори въпроса си.

– Виж сега – каза тя. – Как така можеш да се научиш да ядеш нещо, което е отровно за теб?

– Чрез изследване на учителите, за които не е отровно. Чрез изучаване на твоите хора, Лилит. На вашите тела.