Октавия Бътлър - Зора

За нейна изненада, той протегна ръка. И за още по-голяма нейна изненада, тя я пое.

– Защо не можете да се върнете в родния си свят? – попита тя. – Още... съществува, нали?

Той сякаш се замисли за момент.

– Напуснали сме го толкова отдавна... съмнявам се, че още съществува.

– Защо го напуснахте?

– Беше една утроба. Настъпи времето, когато трябваше да се родим.

Тя се усмихна тъжно

– На Земята имаше хора, които мислеха същото до момента, в който бяха изстреляни ракетите. Хора, които вярваха, че нашето бъдеще е в Космоса. И аз вярвах в това.

– Знам, въпреки че от това, което са ми казвали оолоите, твоите хора е нямало да могат да изпълнят мечтите си. Техните собствени тела са им пречели.

– Техните... нашите тела? Какво имаш предвид? Били сме в Космоса. Няма нищо в телата ни, което да е пречело...

– Телата ви имат фатален недостатък. Оолоите веднага разбраха това. Отначало им беше много трудно да ви докоснат. След това се превърнахте в идея фикс за тях. Сега им е трудно да ви оставят сами.

– За какво говориш?

– Притежавате несъвпадаща двойка генетични характеристики. Една от двете щеше да ви е от полза, щеше да подпомогне оцеляването на вашия биологичен вид. Но двете заедно са смъртоносни. Беше само въпрос на време, докато ви унищожат.

Тя поклати глава.

– Ако искаш да кажеш, че сме били генетично програмирани да направим това, да се самовзривим...

– Не. Положението с твоите хора е по-скоро подобно на случая с твоя тумор, който моят близък излекува. Туморът беше малък. Човешкият доктор каза, че ти сигурно щеше да се възстановиш и да си добре, даже и твоите хора да го бяха открили и премахнали в тази му фаза. Може би щеше да изживееш остатъка от живота си без рак, но тя каза, че би искала да те преглежда периодично.

– С моята семейна история нямаше нужда да ми казва това последното.

– Да. Но какво щеше да стане, ако ти не беше оценила значимостта на твоята семейна история? Или ако вашите доктори не бяха открили тумора ти?

– Бил е злокачествен, предполагам.

– Разбира се.

– Тогава мисля, че в крайна сметка щеше да ме убие.

– Да, щеше. И твоите хора са били в подобна позиция. Ако са били в състояние да схванат и да разрешат проблема си, сигурно са щели да избегнат унищожението. Разбира се, те е трябвало да помнят и да се прег-леждат периодично.

– Но какъв е бил проблемът? Каза, че сме имали две несъвместими характеристики. Кои са били те?

Ждая издаде звук, който приличаше на шумолене и можеше да е въздишка, само че не го направи с гърлото си.

– Интелигентна си – каза той. – Това е по-новата от двете характеристики и тази, която сте можели да използвате, за да се спасите. Вие сте едни от най-интелигентните същества, които сме намирали, въпреки че вашата цел е различна от нашата. И все пак сте имали добър старт в естествените науки и дори в генетиката.

– Коя е втората характеристика?

– Вие сте йерархични същества. Това е дълбоко вкоренено у вас. Открихме го в най-близките до вас животински видове, както и в най-далечните. Това е характеристика на земляните. Човешката интелигентност ѝ служи, вместо да я води и държи под контрол, човешката интелигентност даже не я отчита като проблем, а вместо това се гордее с нея или въобще не я забелязва...

Пак се чу шумолене.

– Това е същото, като да не обърнеш внимание на рака. Мисля, че твоите хора не са осъзнавали колко опасно нещо са вършили.

– Не мисля, че повечето от нас са смятали, че това е генетичен проблем. Поне аз не съм. И сега не смятам, че е така.

Краката бяха започнали да я болят от дългото ходене по неравната земя. Искаше да сложи край и на двете, и на разходката, и на разговора. Разговорът я беше накарал да се почувства неудобно. Ждая звучеше... почти правдоподобно.

– Да – каза той, – интелигентността ти дава възможност да отричаш фактите, които не ти допадат. Но това е без значение. Тумор, който се развива в нечие тяло, ще продължи да се развива, дори човекът да отрича това. Сложната комбинация от гени, които съществуват заедно, за да ви направят едновременно интелигентни и йерархични, ще ви пречат, независимо от това, дали вие го отчитате, или не.

– Не мога да повярвам, че е толкова просто. Просто един или два лоши гена.

– Не опира само до гените. Много неща са – резултат от една заплетена комбинация от фактори, която започва с гените.

Той спря да говори и пипалата на главата му се насочиха към група огромни дървета.

– Семейството ми живее там – каза той.