Октавия Бътлър - Зора

– Какво? – попита той.

– Правехме им разни неща – ваксинирахме ги, оперирахме ги, поставяхме ги под карантина – всичко това за тяхно добро. Искахме да са здрави и защитени, така че да можем да ги изядем по-късно.

Пипалата му не се долепиха до тялото му, но тя имаше чувството, че ѝ се присмива.

– Не се ли боиш да ми говориш така? – попита той.

– Не – каза тя. – Страхувам се, когато някой ми прави нещо, което аз не разбирам.

– Беше ти дадено здраве. Оолоите се погрижиха за това, да имаш шанса да живееш на твоята Земя, не просто да умреш там.

Не каза нищо повече по въпроса. Тя огледа огром-ните дървета, някои от които имаха големи разклоняващи се стволове и листа като дълга зелена коса. Част от косата сякаш се движеше, въпреки че нямаше вятър. Тя въздъхна. След което дърветата се размърдаха като пипалата на местните.

– Ждая?

Неговите собствени пипала се задвижиха към нея по начин, който тя все още намираше за смущаващ, въпреки че това беше неговият начин да ѝ покаже, че насочва вниманието си към нея, или ѝ сигнализира, че го е получила.

– Имам желание да науча това, което ще ми покажеш – каза тя, – но не мисля, че аз ще съм най-добрият учител за другите. Има хора, които вече знаят как да живеят сред природата, от които сигурно може да се научи много повече. Те са хората, с които трябва да говорите.

– Вече сме говорили с тях. Те трябва да са особено внимателни, защото някои от нещата, които знаят, вече не са валидни. Има нови растения, които са мутации на стари такива, и други, които ние сме добавили. Неща, които преди са ставали за ядене, сега са отровни. Някои от тях може да се окажат смъртоносни, ако не се приготвят както трябва. Някои животински видове вече не са така безобидни, както очевидно са били едно време. Вашата Земя все още си е ваша, но между опитите на вашите хора да я разрушат и нашите усилия да я възстановим се е променила.

Тя кимна, учудена защо толкова лесно възприема думите му. Може би защото беше разбрала още преди да я заловят, че светът, който познаваше, бе мъртъв.

– Сигурно са останали развалини – каза тя приглушено.

– Имаше. Ние разрушихме повечето.

Тя го хвана за ръката, без да се замисля.

– Разрушили сте ги? Имало е оцелели сгради и вие сте ги разрушили?

– Ще започнете отначало. Ще ви сложим в райони, изчистени от радиация и история. Ще се превърнете в нещо различно от това, което сте били.

– И вие си мислите, че като разрушите това, което е останало от нашата история, ще станем по-добри?

– Не. Само по-различни.

Тя изведнъж осъзна, че е с лице срещу него и стис-ка ръката му така силно, че сигурно му причинява болка. И нейната ръка я болеше. Пусна го и ръката му се залюля до тялото му странно и безжизнено, по начина, по който се движеха крайниците му, когато не ги използваше за нещо определено.

– Не сте били прави – каза тя.

Не можеше да сдържи гнева си. Не можеше да погледне покритото му с пипала извънземно лице и да сдържи гнева си, без да изрече думите.

– Разрушили сте нещо, което не е било ваше – каза тя. – Довършили сте едно безумно дело.

– Вие сте още живи – каза той.

Вървеше до него, безмълвна и неблагодарна. Гъсти снопове листа или някакви пипала, високи до коленете, растяха от почвата. Той стъпваше внимателно, опитвайки се да ги избегне, което от своя страна предизвикваше у нея непреодолимото желание да ги ритне. Само фактът, че краката ѝ бяха боси, я спираше да не го нап-рави. Тогава видя нещо, което я отврати – листата се усукваха и свиваха настрани, ако тя стъпеше близо до някое от тях – като някакви нощни влечуги. Изглеждаха вкоренени в земята. Това правеше ли ги растения?

– Какви са тези неща? – попита тя, като посочи с крак едно от тях.

– Те са част от кораба. Може да бъдат стимулирани и да произвеждат сок, който ние и нашите животни харесваме. Той не е подходящ за вас.

– Растения ли са, или животни?

– Те са неотделна част от кораба.

– Добре, но корабът растение ли е, или животно?

– И двете, и повече от това.

Каквото и да значеше, по дяволите.

– Притежава ли разсъдък?

– Може да се каже. Тази част тук в момента е в покой. Въпреки това корабът може да бъде химически стимулиран да изпълнява толкова много функции, че едва ли би ти стигнало търпението да ги изслушаш. Прави много неща от само себе си, без да е под наблюдение. И...

Той млъкна за момент, а пипалата му се изгладиха и се долепиха до тялото му. След това продължи.

– Вашата лекарка казваше, че корабът ни обича. Между нас има връзка и тя е на биологична основа – силна, симбиозна връзка. Ние обслужваме нуждите на кораба, а той обслужва нашите. Без нас би умрял, а ние без него ще сме като без своя планета. За нас това ще е равносилно на смърт.