Октавия Бътлър - Зора

– Не, Лилит. Нямам интерес да убивам твоите хора. Цял живот съм бил обучаван как да ги пазя живи.

– Какво си им направил тогава?

– Спрях ги. По-силен съм, отколкото вероятно предполагаш.

– Ами... ако ги беше ужилил?

– Щяха да умрат. Само оолоите могат да жилят, без да убиват. Една група мои прародители са омаломощавали плячката си с ужилване. Ужилването слагало начало на процеса на разграждане на храната, преди още да са почнали да се хранят. Освен това те са жилели и враговете си, които са искали да ги изядат. Доста неприятно съвместно съществуване.

– Не звучи толкова лошо.

– Тези мои прародители не са били дълголетници. Някои същества са притежавали имунитет срещу отровата им.

– Може би и ние притежаваме.

– Не, Лилит, не притежавате.

По-късно той ѝ донесе портокал. От любопитство тя го раздели на две и му предложи да си го поделят. Той прие парче от портокала от нейната ръка и седна до нея да го яде. Когато и двамата приключиха с яденето, той се обърна с лице към нея – от учтивост, си помисли тя, тъй като той имаше толкова малко лице – сякаш я изследваше отблизо. Някои от пипалата даже я докоснаха, при което тя подскочи. След това разбра, че той няма да ѝ причини болка, и остана неподвижна. Не ѝ харесваше близостта му, но това вече не я плашеше. След... колкото и дни да са били, тя не почувства нищо от първоначалната паника, а облекчение, че най-накрая се е отърсила от нея.

– Добре, сега ще излезем – каза той. – Семейството ми ще се успокои, като ни види. А ти – ти имаш много да учиш.

Тя го накара да чака, докато измие портокаловия сок от ръцете си. След това той отиде до една от стените и я докосна с някои от по-дългите си пипала на главата.

На стената, където той беше направил контакт, се появи тъмно петно, което се превърна в голяма вдлъбнатина, а после в дупка, през която Лилит можеше да види светлина и цвят – зелено, червено, оранжево, жълто...

От момента на нейното залавяне животът ѝ беше почти напълно безцветен. Собствената ѝ кожа и кръвта ѝ – това бяха единствените цветове между бледите стени на затвора ѝ. Всичко останало беше някакъв оттенък на бялото или сивото. Даже храната ѝ беше безцветна до появата на банана. Сега имаше цвят и нещо, което изглеждаше като слънчева светлина. Имаше пространство. Огромно пространство.

Дупката в стената се разшири, сякaш беше от плът, която се разтегляше настрани и бавно се гърчеше. Тя беше едновременно очарована и отвратена.

– Жива ли е? – попита тя.

– Да – каза той.

Тя я беше удряла, ритала, драскала и се беше опитала да я хапе. Беше гладка, жилава, непроницаема, но и леко податлива като леглото и масата. Беше като пластмаса, хладна под ръцете ѝ.

– Какво е? – попита тя.

– Плът. Повече като моята, отколкото като твоята. Но е различна и от моята. Това е... корабът.

– Ти се шегуваш. Корабът ви е жив?

– Да. Излез.

Дупката в стената се беше разширила достатъчно, че да могат да минат през нея. Той наведе главата си и пристъпи напред. Тя тръгна след него, но после се спря. Имаше толкова много пространство отвън. Цветовете, които беше видяла, бяха на тънки като косъм листа и кръгли плодове с големината на кокосов орех, очевидно в различни стадии на развитие. Висяха от големи клони, които засенчваха изхода. Зад тях имаше широко, отворено поле с пръснати по него дървета – невъзможно големи дървета – далечни хълмове и ярко небе с цвят на слонова кост, в което липсваше слънце. Дърветата и небето бяха достатъчно странни, за да престане да си представя, че е на Земята. В далечината имаше разхождащи се хора. Имаше и черни, с големината на немски овчарки животни, които бяха много далече от нея, за да ги види ясно, въпреки че и от такова разстояние се виждаше, че имат доста на брой крака. Шест? Десет? По всичко изглеждаше, че съществата пасяха.

– Лилит, излез навън – каза Ждая.

Тя направи крачка назад, далече от чуждоземната шир. Стаята, в която беше изолирана толкова дълго, изведнъж ѝ се стори безопасна и уютна.

– Обратно в клетката, а, Лилит? – попита тихо Ждая.

Тя го погледна през дупката и веднага разбра, че той се опитва да я провокира, да я накара да превъзмогне страха си. Нямаше да го направи, ако той не беше толкова прав. Оттегляше се в клетката си като животно от зоологическата градина, което е било затворено толкова дълго в клетката, че тя се бе превърнала в негов дом.

Тя се насили да пристъпи към отвора и със стиснати зъби прекрачи напред.