Октавия Бътлър - Зора

Когато я извика, тя си пое дълбоко въздух и излезе от банята.

– Така не става – каза тя отчаяно. – Просто ме върнете на Земята с други хора. Не мога да направя това.

Той не ѝ обърна внимание.

След известно време тя започна да говори пак, но за нещо друго.

– Имам белег – каза тя и докосна корема си. – Нямах го, докато бях на Земята. Какво сте ми направили?

– Имаше израстък – каза той. – Злокачествен тумор. Премахнахме го. В противен случай щеше да умреш.

Тя застина. Майка ѝ беше умряла от рак. Две от лелите ѝ го имаха и майка ѝ беше оперирана три пъти. Сега и трите бяха мъртви, убити от нечие друго безумие. Ясно беше обаче, че тя беше продължила „семейната традиция”.

– Какво друго загубих освен тумора? – тихо попита тя.

– Нищо.

– Няколко метра черва? Яйчниците? Матката?

– Нищо. Моят роднина се погрижи за теб. Не си загубила нищо, което си искала да задържиш.

– Твоят роднина е този, който... е извършил операцията?

– Да. С внимание и любопитство. На операцията присъства и човек доктор, но по това време тя вече беше стара и умираше. Просто гледа и коментира това, което моят роднина направи.

– Той откъде знае достатъчно, че да ме оперира? Човешката анатомия би трябвало да е напълно различна от вашата.

– Роднината ми не е мъж или жена. Неговият пол се нарича оолои. То беше запознато с тялото ти, защото е оолои. На вашата планета имаше голям брой мъртви и умиращи хора, които бяха изучавани. Нашите оолои проумяха какво е нормално и ненормално, възможно и невъзможно за човешкото тяло. Оолоите, които отидоха на вашата планета, обучиха тези, които останаха тук. Моят роднина е изучавал твоите хора през по-голямата част от живота си.

– Как се учат оолоите?

Тя си представи затворени в клетки умиращи хора, представи си как всяко тяхно стенание и гърч се наблюдават отблизо. Представи си дисекции на живи същества, както и на мъртви. Представи си лечими болес-ти, на които им е било позволено да се развият с ужасяващи последици в името на това, оолоите да се обучат.

– Те наблюдават. Имат специални органи, които използват за техния начин на наблюдение. Моят роднина те прегледа, изследва няколко от нормалните ти клетки и ги сравни с това, което беше научил от другите хора, които приличат на теб, и каза, че не само имаш рак, но и талант за рак.

– Не бих го нарекла талант. Проклятие може би. Но как би могъл твоят роднина да знае всичко това само от наблюдение?

– Може би долавя би била по-подходящата дума в случая – каза той. – Това включва много повече от зрението. Оолои знае всичко, което може да се научи за теб от гените ти. И досега се е запознало с медицинската ти история и с голяма част от начина ти на мислене. Освен това участва в тестовете ти.

– Наистина ли? Не знам дали ще мога да му простя за това. Всъщност не разбирам как може да премахне тумора, без да... без да засегне органа, върху който се е развивал.

– Роднината ми не е изрязвал тумора ти. Можеше и въобще да не те отваря, но искаше да изследва тумора отблизо с всичките си сетива. Никога не беше изследвал лично такова нещо. Когато приключи, роднината ми индуцира тялото ти, така че то да може да абсорбира рака.

– Индуцира ме... така че да абсорбирам тумора?

– Да. Моят близък даде на тялото ти един вид химическа команда.

– Вие така ли лекувате от рак себеподобните си?

– Ние не се разболяваме от това.

Лилит въздъхна.

– И на мен ми се иска същото. Достатъчно мъки причини на моето семейство.

– Повече няма да ти вреди. Моят близък каза за тумора, че е красив, но че ти лесно можеш да бъдеш предпазена от това.

– Красив?

– То възприема нещата по различен начин понякога. Ето ти храна, Лилит. Не си ли гладна?

Тя пристъпи към него, протегна се да вземе купичката и тогава осъзна какво е направила. Замръзна, но успя да се удържи да не отстъпи назад. След няколко секунди бавно се приближи към него. Не можеше да го направи бързо – да я грабне и да побегне. Правеше го с усилие. С мъка пристъпи напред, бавно, бавно.

Стиснала зъби, успя да вземе купичката. Ръката ѝ толкова много трепереше, че разля половината от кашата. Дръпна се до леглото. След малко започна да яде това, което беше останало, и изяде всичко. Не ѝ беше достатъчно. Беше още гладна, но не каза нищо. Не можеше да се насили да вземе още една купичка от ръката му. Ръка като маргаритка. Длан в центъра и много пръсти около нея. Пръстите поне имаха кости в тях, не бяха пипала. И той имаше само две ръце и два крака. Можеше да е много по-грозен от това, много по-малко... човекоподобен. Защо просто не можеше да го приеме? Всичко, което искаше от нея, беше да не се страхува от него и от другите като него. Защо не можеше да го направи?