Октавия Бътлър - Зора

Пипалата започнаха да правят вълнообразни движения.

– Мога само да кажа, че вие, хората, притежавате нещо ценно за нас. Наистина ще се убедиш в това, ако ти кажа, че измерено с вашата мярка за време, са минали милиони години, преди ние да се осмелим да попречим на самоунищожителните действия на хора от друга планета. Много от нас оспорваха благоразумието на тази идея. Мислехме... че сте постигнали съгласие. Че всички сте искали да умрете.

– Няма разумни същества, които биха го направили!

– Напротив. Някои са го правили. И заради тях понякога са били унищожавани цели кораби с наши хора. Взехме си поука. Масовите самоубийства са едно от нещата, при които не се намесваме.

– Сега разбирате ли какво се е случило с нас?

– Ясно ми е какво се е случило. Това ми е... много чуждо. Плашещо и чуждо.

– Да, и аз се чувствам по подобен начин, въпреки че това бяха моите хора. Беше... пълно безумие.

– Повечето от хората, които прибрахме, бяха скрити под земята. Основно те бяха отговорни за разрушенията.

– И са още живи?

– Някои от тях.

– И вие възнамерявате да ги върнете на Земята?

– Не.

– Какво?

– Тези, които са още живи, са много стари. Използвахме ги внимателно и от тях научихме биология, език и култура. Пробуждахме по няколко от тях и ги оставяхме да живеят в различни части на кораба, докато ти спеше.

– Спала съм... Ждая, колко време съм спала?

Той прекоси стаята, отиде до платформата, сложи многопръстовата си ръка на нея и се издигна нагоре. С крака, свити под тялото, леко се придвижи на ръце до средата на платформата. Цялата последователност от движения беше много плавна и естествена. Беше ѝ чужда и я заплени.

Изведнъж осъзна, че той беше с няколко стъпки по-близо до нея. Отскочи назад. След което се почувства адски глупаво и опита да се върне. Той се бе сгънал в седнала поза, която изглеждаше неудобна. Не обърна внимание на резките ѝ движения – само пипалата на главата му се насочиха към нея като понесени от вятър. Той сякаш я гледаше, докато тя бавно пристъпваше назад към леглото. Възможно ли беше създание със сензорни пипала вместо очи наистина да вижда?

Щом се приближи по-близо до него, тя седна на пода. Това беше всичко, което можеше да направи, за да остане на мястото си. Сви колене към гърдите си и ги прегърна плътно.

– Не разбирам защо съм... защо толкова се страхувам от теб – прошепна тя. – От начина, по който изглеждаш, искам да кажа. Не си чак толкова различен. Има... по-скоро, имаше живи същества на Земята, които много приличаха на теб.

Той не каза нищо.

Погледна го намръщено, страхувайки се, че отново е изпаднал в едно от неговите дълги мълчания.

– Или е заради нещо, което правиш – настоя тя. – Нещо, за което аз не знам.

– Тук съм, за да те науча как да се чувстваш комфортно с нас – каза той. – Справяш се чудесно.

Тя не мислеше така.

– Какво направиха другите?

– Няколко се опитаха да ме убият.

Тя преглътна. Беше изумена, че бяха превъзмогнали отвращението и се бяха осмелили да го докоснат.

– Какво им направи?

– За това, че се опитаха да ме убият?

– Не, да ги подтикнеш да го направят.

– Нищо повече от това, което правя с теб сега.

– Не разбирам.

Тя се насили да го погледне.

– Можеш ли наистина да виждаш?

– Много добре.

– Различаваш ли цветове? Перспектива?

– Да.

И все пак беше факт, че той нямаше очи. Сега можеше да види, че това бяха само тъмни петна, там пипалата просто бяха израснали нагъсто. Същият беше случаят и с двете страни на главата му, където се предполагаше, че трябва да са ушите. Имаше и отвори на гърлото му, но пипалата около тях не изглеждаха толкова тъмни колкото другите. Полупрозрачни, бледосиви червеи.

– В действителност – каза той – трябва да знаеш, че виждам от всяко място, на което имам пипала, и виждам всичко, без значение дали го осъзнавам, или не. Аз не мога да не виждам.

Това звучеше ужасно – да не можеш да затвориш очите си, да се отпуснеш в уединената тъмнина зад собствените си клепачи.

– Спиш ли изобщо?

– Да, но не по начина, по който спиш ти.

Тя рязко се прехвърли от разговора за съня към въп-роса, който я вълнуваше.

– Не ми каза колко дълго сте ме държали заспала.

– Около... двеста и петдесет от вашите години.

Това беше повече, отколкото можеше да възприеме. Не каза нищо дълго време и той наруши тишината.

– Получила се е някаква грешка при първото ти Пробуждане. Чух го от различни места. Някой не се е отнесъл както трябва към теб, подценил те е. В много отношения ти приличаш на нас, но за теб мислеха, че си като вашите военни, които са се крили под земята. Те също отказваха да говорят с нас. В началото. След първата грешка си била оставена да спиш петдесет години.