Октавия Бътлър - Зора

Какво ще направят този път? Ще задават още въпроси? Ще ѝ дадат някой друг за компания? Слабо се вълнуваше.

Седна на леглото облечена, чакаше, чувстваше се изморена по онзи дълбок, празен начин, който нямаше нищо общо с физическата умора.

Беше чакала дълго. Беше си легнала и почти беше заспала, когато един глас изрече името ѝ.

– Лилит? – обичайният и тих глас на андрогин.

Тя въздъхна дълбоко и отегчено.

– Какво? – попита.

Но щом проговори, осъзна, че гласът не идваше отгоре както преди. Бързо се изправи и се огледа. В единия от ъглите видя неясната фигура на слаб мъж с дълга коса. Той ли е бил причина за дрехите тогава? Беше облечен в подобно облекло. Нещо, което можеше да свали, когато двамата се опознаят по-добре? Господи.

– Ти – каза тя приглушено – май ще си последната капка.

– Не съм тук, за да те нараня – каза той.

– Не, разбира се, че не.

– Тук съм, за да те отведа навън.

В този момент тя се изправи, вгледа се изпитателно в него и ѝ се прииска да беше по-светло. Шегуваше ли се? Присмиваше ли ѝ се?

– За какво?

– Обучение. Работа. Начало на нов живот.

Пристъпи към него, после спря. Нещо в него я плашеше. Не можеше да се насили да се приближи.

– Нещо не е наред – каза тя. – Кой си ти?

Той леко се развижи.

– Какво съм аз?

Тя подскочи, защото насмалко щеше да зададе същия въпрос.

– Не съм човек – каза той. – Не съм човешко същество.

Тя пристъпи назад към леглото, но не седна.

– А какво си?

– Тук съм, за да ти кажа и... покажа. Сега ще ме погледнеш ли?

Тя вече го гледаше... него, съществото... затова се намръщи.

– Но светлината...

– Ще се смени, когато си готова.

– Ти си... какво? От друг свят?

– От много други светове. Ти си една от малкото говорещи английски, които нито веднъж не се замислиха, че може да са в ръцете на извънземни.

– Мина ми през ума – прошепна Лилит. – Както и възможността да съм в затвор, в лудница, в ръцете на ФБР, ЦРУ или КГБ. Другите възможности изглеждаха по-малко абсурдни.

Създанието не каза нищо. Стоеше напълно неподвижно в ъгъла и тя добре знаеше от предишните си Пробуждания, че няма да ѝ проговори, докато не направи това, което иска – докато не каже, че е готова да го погледне, и после, на по-ярка светлина, не отправи обещания поглед. Тези същества, каквито и да бяха, умееха да чакат. Тя го накара да я чака няколко минути и то не само стоя напълно безмълвно, но не помръдна и един свой мускул. Въпрос на дисциплина или на физиология?

Не се страхуваше. Беше преодоляла страха си от уродливи лица още преди да я заловят. Непознатото беше това, което я плашеше. Клетката, в която се намираше, я плашеше. Предпочиташе да свикне с колкото и много на брой да бяха уродливи лица пред това, да остане сама в в клетката си.

– Добре – каза тя. – Покажи ми.

Светлината стана по-ярка, точно както очакваше, и това, което приличаше на висок, слаб мъж, все още имаше вид на човешко същество, но нямаше нос – никаква издатина, никакви ноздри – само гладка, сива кожа. Беше сиво от горе до долу – бледосива кожа, по-тъмносива коса на главата, която беше обрасла надолу към очите и ушите му и на врата му. Имаше толкова много коса около очите, че тя се зачуди как създанието може да вижда. Дългото, избуяло ушно окосмяване израстваше от ушите и около тях. По-нагоре се свързваше с косата около очите, а надолу и отзад – с косата от главата. Островът от коса около гърлото мърдаше леко и тя си помисли, че съществото вероятно диша оттам – нещо като естествена трахеотомия.

Лилит хвърли бърз поглед на хуманоидното тяло, като се чудеше дали всъщност прилича на човешко.

– Не искам да те обиждам – каза тя, – но ти мъж ли си, или жена?

– Неправилно е да се предполага, че съм от пол, който ви е познат – каза то, – но в случая може да се каже, че съм мъж.

Чудесно. Нещото отново стана той. По-малко объркващо.

– Трябва да забележиш, че това, което ти се струва коса, всъщност не е – каза той. – Реалността, изглежда, притеснява човеците.

– Какво?

– Ела по-близо и погледни.

Тя не искаше да се доближава повече до него. В началото не можеше да каже какво я отблъсна. Сега обаче беше сигурна, че това се дължеше на неговата несвойс-твена външност, на това, колко беше различен, на неговата буквална неземност. Усети, че все още не може да се насили да направи и една стъпка към него.

– О, боже – прошепна тя.

И косата или каквото и да беше това се раздвижи. Част от косата се вееше в посока към нея, все едно я подухваше вятър, въпреки че нямаше никакво движение на въздуха в стаята.