Октавия Бътлър - Зора

Червеи или не, тя допълзя до леглото и се облегна в края му.

– Винаги съм предполагала, че са минавали години между всяко от Пробужданията ми, но никога не съм вярвала наистина в това.

– Ти приличаше на твоя свят. Имаше нужда от време, за да се излекуваш. А ние се нуждаехме от това време, за да научим повече за вас.

Той замълча за момент.

– Не знаехме какво да мислим, когато някои от вашите хора се самоубиха. Някои от нас смятаха, че това се случва, защото не са били част от масовото самоубийство и просто са искали да сложат край на агонията. Други казваха, че е заради това, че сме ги държали изолирани. Започнахме да ги събираме по двама или по повече заедно и много от тях се нараняваха или убиваха един друг. Изолацията костваше по-малко жертви.

Последните му думи извикаха един неин спомен.

– Ждая? – каза тя.

Пипалата от двете страни на лицето му се раздвижиха и за момент заприличаха на тъмни бакенбарди.

– По едно време пуснаха едно малко момче при мен. Казваше се Шарад. Какво стана с него?

За момент той не каза нищо, след което всичките му пипала се насочиха нагоре. Някой отгоре му проговори, по обичайния начин, с глас, наподобяващ неговия, но този път на чужд език, бързо и развълнувано.

– Моят роднина ще проучи – каза той. – Шарад почти сигурно е добре, въпреки че може вече да не е дете.

– Оставили сте деца да пораснат и да остареят?

– Да, няколко. Но те живяха сред нас. Не сме ги изолирали.

– Не е трябвало да изолирате никой от нас, освен ако целта ви не е била да ни доведете до лудост. Почти успяхте с мен, и то не само веднъж. Хората се нуждаят един от друг.

Пипалата започнаха да се гърчат гротескно.

– Знаем това. Аз нямаше да понеса да съм толкова дълго самотен. Но ние не притежаваме умението да групираме хората така, че да е добре за тях.

– Но Шарад и аз...

– Той може да е имал родители, Лилит.

Някой отгоре проговори, този път на английски.

– Момчето има родители и сестра. Той спи с тях сега и още е твърде млад.

Последва пауза.

– Лилит, на какъв език говореше той?

– Не знам – каза Лилит. – Или беше много малък, за да ми каже, или се е опитвал да ми каже, но не съм разбрала. Според мен беше индиец, ако това ти говори нещо.

– Другите знаят. Аз само бях любопитен.

– Сигурен ли си, че е добре?

– Добре е.

Тя се почувства сигурна, като чу това, и веднага се запита за чувството. Може ли още един анонимен глас, който ѝ казва, че всичко е наред, да я накара да се чувства сигурна?

– Мога ли да го видя? – попита тя.

– Ждая? – каза гласът.

Ждая се обърна към нея.

– Ще го видиш, когато можеш да ходиш сред нас, без да изпитваш паника. Това е последната стая, в която ще си изолирана. Когато си готова, ще те изведа навън.

Ждая не я оставяше. Колкото и да мразеше изолацията, тя копнееше да се отърве от него. Той млъкна за известно време и тя започна да се чуди дали не е заспал – доколкото тези същества можеха да спят, разбира се. Тя също легна, като се питаше дали би могла да се отпусне достатъчно, че да заспи в негово присъствие. Щеше да е същото, като да заспиваш със съзнанието, че има гърмяща змия в стаята, и да знаеш, че може да се събудиш с нея в леглото.

Не можеше да заспи обърната с лице към него. Нито пък да остане с гръб към него прекалено дълго. Всеки път щом се унесеше, се стряскаше и проверяваше дали не се е приближил към нея. Това я изтощаваше, но не можеше да се овладее. Още по-лошо, всеки път когато се размърдаше, неговите пипала помръдваха, изправяйки се лениво в нейната посока, все едно той спеше с отворени очи, което без съмнение беше така.

Изтощена до болка, с главоболие и гадене в стомаха, тя се смъкна от леглото и легна по дължината му на пода. Така не можеше да го вижда, както и да беше обърната. Виждаше само платформата до нея и стените. Той вече не беше част от света ѝ.

– Не, Лилит – каза той, когато тя затвори очи.

Тя се направи, че не го чува.

– Легни на леглото – каза той – или на пода тук, но не там.

Тя лежеше скована и безмълвна.

– Ако ще лежиш там, тогава аз ще заема леглото.

Така той щеше да е точно над нея – прекалено близо, надвиснал над нея, медуза, гледаща я похотливо.

Изправи се и се тръшна на леглото, като го прок-линаше, и за нейно собствено унижение се разплака. Най-накрая заспа. Много ѝ се беше насъбрало.

Събуди се внезапно и се извърна да го погледне. Той все още стоеше на платформата, а позата му почти не се беше променила. Когато пипалата на главата му се насочиха към нея, тя стана и избяга в банята. Той я остави да се крие там известно време, да се измие, да бъде сама, да се отдаде изцяло на самосъжалението и самопрез-рението. Не можеше да си спомни друг път да е била уплашена толкова дълго време, до такава степен, че да не може да контролира емоциите си. Ждая не ѝ беше сторил нищо, но въпреки това тя трепереше от страх.