Октавия Бътлър - Зора

Опита се да си представи, че е заобиколена от подобни същества и че е обзета от паника. Все едно изведнъж беше развила фобия – нещо, което никога не ѝ се беше случвало преди. Но това, което изпитваше, беше същото, което беше чувала други хора да описват. Истинска ксенофобия – и очевидно тя не беше единствената.

Въздъхна и разбра, че все още е изморена и гладна. Потърка с ръка лицето си. Ако това беше фобия, трябваше да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Погледна Ждая.

– Вие как се наричате? Разкажи ми повече за вас.

– Ние сме оанкали.

– Оанкали. Звучи ми като дума от някакъв земен език.

– Възможно е, но с друго значение.

– Какво значи на вашия език?

– Няколко неща. На първо място – търговци.

– Вие сте търговци?

– Да.

– С какво търгувате?

– Търгуваме себе си.

– Не разбирам.

Той нищо не каза, сякаш се обгърна с мълчание и потъна в него. Знаеше, че няма да ѝ отговори. Тя въз-дъхна.

– Понякога изглеждаш толкова човекоподобен. Ако не те гледах, щях да допусна, че си мъж.

– Ти вече го допусна. Семейството ми ме даде на човешки лекар, за да се науча на това. Тя дойде при нас, когато беше твърде стара, за да има собствени деца, но можеше да ни обучава.

– Каза, че е била на края на дните си.

– Умря накрая. Беше на сто и тринайсет години и беше прекарала сред нас петдесет години. Беше като четвърти родител за мен, братята и сестрите ми. Беше мъчително да я гледаш как остарява и умира. Вие, хората, притежавате невероятен потенциал, но умирате, без да сте използвали голяма част от него.

– Чувала съм хората да го казват – каза тя с тъжен поглед. – Не можеха ли оолоите да ѝ помогнат да живее по-дълго – тоест ако е искала да живее по-дълго от сто и тринайсет години.

– Те ѝ помогнаха. Дадоха ѝ още четирийсет години живот, които тя иначе нямаше да има, и когато не можеха вече да ѝ помагат с лечение, сложиха край на болките ѝ. Ако беше по-млада, когато я открихме, можехме да ѝ дадем много повече от това.

Следвайки тази мисъл, Лилит стигна до очевидното заключение.

– Аз съм на двайсет и шест – каза тя.

– По-стара си – каза той. – Когато те държим будна, остаряваш. Това прави общо около две години.

Тя нямаше чувството, че е с две години по-стара – че изведнъж е станала на двайсет и осем само защото той ѝ го беше казал. Две години в изолация. Какво можеха да ѝ дадат в замяна на това? Тя се втренчи в него.

Пипалата му сякаш образуваха втора кожа – тъмни петна по лицето и врата му, тъмно гладко образувание на главата му.

– Освен ако не се случи някаква злополука – каза той, – очакваме да живееш много по-дълго от сто и тринайсет години. И през по-голямата част от живота ти ще останеш биологично млада. Твоите деца ще живеят още по-дълго.

Той изглеждаше забележително човекоподобен в този момент. Само пипалата ли му придаваха този вид на морски плужек? Цветът му не беше се променил. Фактът, че нямаше очи, нос или уши, все още я смущаваше, но не толкова много.

– Ждая, стой така – каза му тя. – Ще се опитам да се приближа до теб и да те погледна... ако мога.

Пипалата се развижиха странно, все едно плуваха във вода, и после се върнаха в първоначалното си състояние.

– Ела – каза той.

Тя се приближи до него колебливо. И от няколко крачки разстояние пипалата изглеждаха като гладка втора кожа.

– Ще имаш ли нещо против, ако... – тя спря и започна отново. – Искам да кажа... мога ли да те докосна?

– Да.

Беше по-лесно да го направи, отколкото очакваше. Кожата му беше студена и даже прекалено гладка, за да е истинска плът – гладка като ноктите ѝ и вероятно здрава колкото тях.

– Трудно ли ти е да стоиш така? – попита тя.

– Не. По-скоро неестествено. Притъпяване на сетивата.

– Защо го направи... Искам да кажа, преди аз да те помоля?

– Това е израз на удоволствие или наслада.

– Преди малко ти беше приятно?

– С теб. Ти си искаше обратно времето – времето, което сме ти отнели. Не искаше да умреш.

Тя се взря в него, шокирана, че толкова ясно е прочел мислите ѝ. Сигурно е познавал хора, които са искали да умрат въпреки обещанията за дълъг живот, здраве и вечна младост. Защо? Може би защото са чули частта, която още не ѝ бяха казали. Причината за всичко това. Цената.

– Досега – каза тя – само скуката и изолацията са ме карали да искам да умра.

– Това е минало. И ти дори тогава не се опитa да се самоубиеш.

– ...не.

– Желанието ти да живееш е по-силно, отколкото предполагаш.

Тя въздъхна.