Октавия Бътлър - Зора

Застана до него отвън и си пое дъх с треперещи устни. Обърна глава назад и погледна стаята, после се обърна рязко, устоявайки на порива да избяга обратно. Той взе ръката ѝ и я поведе.

Когато погледна пак назад, видя, че дупката се зат-варя и че това, от което беше излязла, представлява огромно дърво. Стаята ѝ заемаше съвсем малка част от вътрешността му. Дървото, изглежда, беше израснало от обикновена, светлокафява песъклива почва. По-дол-ните му клони бяха натежали от плодове. Останалата част изглеждаше съвсем обичайно с изключение на размера. Ширината на стъблото му беше по-голяма от основата на някои офис сгради, които си спомняше. И сякаш докосваше небето с цвят на слонова кост. Колко ли високо беше? И каква част от него се използваше като сграда?

– Всичко ли вътре в тази стая беше живо? – попита тя.

– Всичко, с изключение на водопроводната инсталация – каза Ждая. – Даже и храната, която яде, беше произведена от дървото. Това бяха плодове от един от клоните му, които растат отвън. Беше създадено така, че да отговаря на хранителните ти нужди.

– И да има вкус на памук и паста – измърмори тя. – Надявам се, че никога вече няма да ми се наложи да ям това.

– Няма. Но това те поддържаше здрава. Диетата, на която беше подложена, позволи на тялото ти да не образува ракови клетки, докато генетичната ти предпоставеност към това бъде коригирана.

– Значи, сте я коригирали все пак?

– Да. В клетките ти бяха вкарани коригиращи гени, те ги приеха и започнаха да ги репликират. Сега не би развила рак по случайност.

„Това – помисли си тя – беше странно твърдение“, но го остави да отмине за момент.

– Кога ще ме изпратите обратно на Земята? – попита тя.

– Ти не би оцеляла там сега, особено сама.

– Още не сте върнали нито един от нас?

– Твоята група ще е първата.

– О – не ѝ беше минавало през ум, че тя и другите ще са опитни зайчета, опитвайки се да оцелеят на Земята, която би трябвало да е много променена. – Как е там сега?

– Диво. Гори, планини, пустини, равнини, големи океани. Богат свят, който на повечето места е изчистен от радиацията. Най-разнообразният животински свят е в океаните, но има и известен брой малки животни, които оцеляват на сушата: буболечки, червеи, амфибии, влечуги, малко бозайници. Няма съмнение, че твоите хора могат да живеят там.

– Кога?

– Няма да избързваме. Ти имаш дълъг живот пред себе си, Лилит. И много работа тук.

– Ти спомена за това веднъж. Каква работа?

– Ще живееш със семейството ми за известно време, ще живееш като една от нас, доколкото можеш. Ще те научим на работата, която трябва да вършиш.

– Но каква е тази работа?

– Ще пробудиш малка група от хора, всичките английскоговорещи, и ще им помогнеш да се научат да се разбират с нас. Ще развиеш у тях същите умения за оцеляване, които дадохме на теб. Всеки един от тези хора е от така наречените цивилизовани общества. Сега те ще трябва да се научат да живят в гори, да строят подслони, да отглеждат храната си без помощта на машини или помощ отвън.

– Ще ни забраните машините? – несигурно попита тя.

– Разбира се, че не. Но няма и да ви ги дадем. Ще ви дадем ръчни инструменти, обикновени сечива и храна, докато започнете да произвеждате нещата, от които се нуждаете, и да отглеждате насаждения. Вече сме ви въоръжили срещу смъртоносните микроорганизми. Но извън това вие трябва да се предпазвате сами – да избягвате отровни растения и животни и да създавате сами нещата, от които се нуждаете.

– Как бихте могли да ни научите да оцеляваме в нашия собствен свят? Как бихте могли да знаете достатъчно за него или за нас?

– А как иначе? Помогнахме на вашия свят да се възстанови. Изучихме телата ви, мисленето ви, литературата ви, историческите ви документи, многото ви култури... Знаем повече за това, на какво сте способни, отколкото вие самите.

Или просто си мислеха така. Но ако наистина са имали двеста и петдесет години да изучат всичко, то сигурно са прави.

– Ваксинирали сте ни срещу болести? – попита тя, за да е сигурна, че е разбрала правилно.

– Не.

– Но ти каза...

– Подсилихме имунната ви система и увеличихме съпротивата ви към болести, най-общо казано.

– Как? Какво друго сте правили на гените ни?

Той не каза нищо. Остави тишината да се проточи, докато беше напълно сигурна, че той няма да ѝ отговори. Още едно нещо, което са ѝ направили без нейно съгласие, и всичко това за нейно добро.

– Ние се отнасяхме така към животните – промърмори тя горчиво.