Октавия Бътлър - Зора

– Откъде сте го взели?

– Отгледахме го.

– Ти... или твоите прародители?

– Прародителите ми са отгледали този. Аз помагам в отглеждането на друг.

– Сега ли? Защо?

– Тук ще се разделим с другите. Също като животните, достигнали определена зрелост, с тази разлика, че ние сме безполови. Ще се разделим на три групи: динсо ще останат на Земята, докато няколко поколения по-късно са готови да я напуснат, тоат ще останат на този кораб, а акджай ще живеят на новия.

Лилит го погледна.

– Някои от вас ще отидат на Земята с нас?

– Аз, семейството ми и други. Всичките динсо.

– Защо?

– Така се развиваме, винаги сме се развивали така. Ще вземем с нас познанието за това, как се отглеждат кораби, така че нашите потомци да могат да напуснат Земята, когато настъпи моментът за това. Не бихме могли да оцелеем като вид, ако винаги сме ограничени на един кораб или в един свят.

– Ще вземете... семена или други неща?

– Ще вземем всички необходими материали.

– Тези, които си тръгнат – тоат и акджай, няма ли да ги видите отново?

– Аз не. По някое време в далечното бъдеще група от нашите потомци може да се срещнат с техните потомци. Надявам се това да стане. Дотогава и двете групи ще са се делили много пъти. Ще са се сдобили с много нови характеристики, които ще предадат едни на други.

– Сигурно няма да се познават. За тях тази раздяла ще е мит, ако изобщо го помнят.

– Не, те ще се познаят. Спомените от деленията се предават по биологичен път. Аз помня всяко едно деление от времето, когато сме напуснали нашия роден свят.

– Спомняш ли си какво представлява твоят свят? Можеш ли да се върнеш там, ако искаш?

– Да се върна? – Пипалата му пак се изгладиха. – Не, Лилит, този път е затворен за нас. Това е родният ни свят сега.

Той посочи с ръка всичко наоколо, от яркото небе с цвят на слонова кост до кафявата почва.

Около тях се появиха още много от големите дървета и тя можеше да види как някакви създания влизат и излизат от тях – голи, сиви оанкали, целите покрити с пипала, някои с две ръце, други, ужасяващо, с по четири, но на никой от тях не видя нещо, което да ѝ напомня за полови органи. Може би някои от пипалата и допълнителните крайници изпълняваха тази функция.

Огледа се за човешки същества сред групите оанкали, но не видя нито едно. Слава богу, че нито един от оанкалите не се доближи до нея и не ѝ обърна внимание. Забеляза с погнуса, че на някои от тях пипалата покриваха всеки сантиметър от главите им. Други имаха пипала, които образуваха странни и неправилни форми. Никой обаче нямаше хуманоидната подредба на Ждая – пипала, разположени така, че да наподобяват очи, уши и коса. Беше ли възможно работата на Ждая с хора да му е била възложена в резултат от случайната подредба на пипалата на главата му, или той е бил променен с операция или по някакъв друг начин, за да изглежда като човек?

– Винаги съм изглеждал по този начин – отговори той, когато тя го попита, и не каза нищо повече по този въпрос.

Минути по-късно минаха покрай дърво и тя се протегна, за да докосне гладката му и леко податлива кора – като стените в стаята, където беше изолирана, но по-тъмно оцветена.

– Всички тези дървета са сгради, нали? – попита тя.

– Това не са дървета – каза той. – Това са части от кораба. Те поддържат основата му и осигуряват нещата, необходими за нас – храна, кислород, обработка на отпадъците, тръбопроводи за придвижване, места за складиране и за живеене, работни пространства, много неща.

Минаха край двойка оанкали, които стояха толкова близо един до друг, че пипалата на главите им се бяха превили и оплели заедно. Можеше ясно да види всяка част от телата им. Също като другите, които беше видяла, и тези бяха голи. Ждая носеше дрехи сигурно само от уважение към нея. Беше благодарна за това.

Растящият брой местни, които минаваха покрай тях, започна да я притеснява и тя се усети, че се приближава все по-близо до Ждая, все едно търси неговата защита. Изненадана и засрамена, тя се отдръпна встрани. Той очевидно забеляза това.

– Лилит? – каза той много тихо.

– Какво?

Мълчание.

– Добре съм – каза тя. – Просто... тук има много от вашите и те са доста странни за мен.

– Ние обикновено не носим дрехи.

– Така и предположих.

– Ти ще си свободна да избираш дали да носиш дрехи, или не. Както пожелаеш.

– Ще нося! – тя се поколеба. – Има ли други пробудени хора там, където ме водиш?

– Нито един.

Тя притисна силно ръце към гърдите си. Още изолация.