Октавия Бътлър - Зора

– За мен това е междувидово кръстосване, вие го наричайте както искате.

– Не, аз вече ти казах. Това е размяна. Оолоите ще направят промени в размножителните ви клетки, преди да се осъществи зачеването, и после ще контролират самото зачеване.

– Как?

– Оолоите ще ти обяснят това, като му дойде времето.

Тя заговори бързо, опитвайки се да заглуши мисълта за още операции или за някакъв сорт сексуален контакт с проклетите оолои.

– В какво ще ни превърнете? Какви ще са децата ни?

– Както ти казах – различни. Не съвсем като вас. Ще приличат малко и на нас.

Помисли за сина си и за това, как приличаше на нея, как приличаше на баща си. После си помисли за уродливи медузоподобни деца.

– Не – каза тя. – Не ме интересува какво ще правите с нещата, които вече сте научили, и как ще ни ги прилагате – само не ни въвличайте в това. Пуснете ни да си ходим. Ако наистина имаме този проблем, който вие казвате, че имаме, тогава ни оставете да го разрешим като човешки същества.

– Тази размяна ни е необходима – заяви той непрек-лонно.

– Не! Така ще довършите започнатото от войната. След няколко поколения...

– Едно поколение е достатъчно.

– Не!

Той обви многото пръсти на едната си ръка около нейната ръка.

– Можеш ли да задържиш дъха си, Лилит? Можеш ли да си наложиш да не дишаш, докато умреш?

– Да задържа...

– Имаме нужда от тази размяна толкова, колкото вашите тела се нуждаят от въздуха. Вече бяхме закъснели за това, когато ви намерихме. Всичко ще се осъществи в името на прераждането на моите и твоите хора.

– Не. – тя изкрещя. – За нас прераждане може да има само ако ни оставите на мира. Да ни оставите да започнем отново сами.

Мълчание.

Тя дръпна ръката си и след малко той я пусна. Тя имаше чувството, че той я гледа много отблизо.

– Иска ми се твоите хора да ме бяха оставили на Земята – прошепна тя. – Ако сте ме спасили за това, по-добре да ме бяхте оставили.

Деца медузи. Коса от змии. Гнезда от нощни влечуги за очи и уши.

Той седна на голата земя и за изненада, след минута тя седна срещу него, без да знае защо, просто следвайки движенията му.

– Аз не мога да те не-намеря – каза той. – Ти вече беше тук. Има обаче... нещо, което мога да направя. То е... Погрешно е от моя страна да ти го предлагам. И няма да ти го предложа втори път.

– Какво? – попита тя вяло.

Беше изморена от дългото ходене, разсъдъкът ѝ беше изцяло завладян от това, което ѝ беше казал. Не намираше никакъв смисъл в това. Господи, не се учудваше, че той не можеше да се върне в родния си дом – даже и все още да съществуваше. Каквито и да са били неговите хора, когато са го напуснали, те сигурно вече много са се променили, както ще се променят и децата на последните оцелели човешки същества.

– Лилит? – каза той.

Тя повдигна главата си и го погледна.

– Пипни ме тук сега – каза той, сочейки към пипалата на главата си, – и аз ще те ужиля. Ще умреш много бързо и без никаква болка.

Тя преглътна.

– Ако го искаш – каза той.

Той ѝ предлагаше услуга. Не заплаха.

– Защо? – прошепна тя.

Той не ѝ отговори.

Вгледа се в пипалата на главата му. Вдигна ръката си и ѝ позволи да се доближи до него, все едно ръката ѝ притежаваше своя воля, своя цел. Никакви Пробуждания повече. Никакви въпроси. Никакви невъзможни отговори. Нищо.

Нищо.

Той не помръдна. Дори пипалата му бяха напълно неподвижни. Ръката ѝ увисна във въздуха, все едно искаше да падне насред жилавите, гъвкави, смъртоносни органи. После се спусна надолу, като почти докосна едно от пипалата.

Тя дръпна ръката си настрани и я притисна силно до себе си.

– Господи – прошепна тя. – Защо не го направих? Защо не мога да го направя?

Той стоеше прав и чака търпеливо няколко минути, докато тя се изправи на краката си.

– Ще се запознаеш с приятелите ми и с едно от децата ми – каза той. – След това ще си починеш и нахраниш, Лилит.

Погледна го. Копнееше да види човешко изражение.

– Щеше ли да го направиш? – попита тя.

– Да – каза той.

– Защо?

– За теб.

Сън.

Смътно си спомни, че я запознаха с трима от роднините на Ждая, после я отведоха и я настаниха на легло. След това – объркващо пробуждане.

Сега ще яде, за да забрави.

Удоволствието от храната беше толкова силно, че всичко друго изчезна от ума й. Имаше цели банани, чинии, пълни с нарязан ананас, цели смокини, няколко различни вида белени ядки, хляб и мед, зеленчукова яхния с царевица, чушки, домати, лук, гъби и подправки.