Октавия Бътлър - Зора

– Не разбирам.

– Просто приеми това, което виждат очите ти. Ние можем да ядем всичко, което можете да ядете вие. Това трябва да ти е достатъчно, за да го разбереш.

„Надменен нещастник“, помисли си тя. Но само каза:

– Това значи ли, че можете да се научите да ядете всичко? Че не можете да бъдете отровени?

– Не, нямах предвид това.

Чакаше, дъвчеше ядки и мислеше. Когато Кахгаят не продължи, тя го погледна.

Беше се съсредоточило върху нея и пипалата му бяха наострени.

– Възрастните могат да се натровят – каза то. – Реакциите им са забавени. Те могат да не са в състояние да разпознаят една смъртоносна субстанция достатъчно бързо, за да я неутрализират навреме. Тези, които са сериозно ранени, също могат да се натровят. Телата им са объркани, защото са заети със самовъзстановяването си. И децата може да бъдат натровени, ако още не са се научили как да се предпазват.

– Искаш да кажеш, че почти всичко може да ви натрови, ако вие по някакъв начин не сте подготвени за това, не сте готови да се самозащитите?

– Не всичко. Всъщност много малко неща. Това са неща, към които бяхме особено уязвими, преди да напуснем родния си свят.

– Какво например?

– Защо питаш, Лилит? Какво ще направиш, ако ти кажа? Ще натровиш дете ли?

Тя сдъвка и преглътна няколко ядки, докато гледаше втренчено в оолоито, без да прави усилие да прик-рие неприязънта си.

– Ти ме подкани да те попитам – каза тя.

– Не. Нищо подобно.

– Наистина ли си представяш, че мога да нараня дете?

– Не. Просто не си се научила да не задаваш опасни въпроси.

– Защо тогава ми разкри толкова много?

Оолоито отпусна пипалата си.

– Защото те познаваме, Лилит. И искаме и ти да ни познаваш. В рамките на разумното, разбира се.

Оолоито я заведе да види Шарад. Предпочиташе Ждая да я заведе, но когато Кахгаят предложи услугите си, Ждая се наведе към нея и тихо я попита:

– Искаш ли да дойда?

Тя знаеше какво се крие зад неизречените думи, които придружаваха този жест – че Ждая беше готов да ѝ угоди като на дете. Тя беше готова да приеме ролята и да го помоли да дойде. Но той заслужаваше да си почине от нея, както и тя от него. А може би искаше да прекара малко време с едрата и мълчалива Тедийн. Как се справяха с интимния си живот тези същества? Как се вписваше оолоито в това? Двете огромни пипала с размера на ръце полови органи ли бяха? Кахгаят не ги използваше да се храни с тях – държеше ги или навити и долепени до тялото си, или заметнати над раменете си.

Не се страхуваше от него, колкото и грозно да беше оолоито. Досега беше предизвикало само отвращение, гняв и неприязън у нея. Как се съединяваше Ждая с такова същество?

Кахгаят я прекара през три стени, които отваряше, като ги докосваше веднъж с едно от големите си пипала. Най-накрая стигнаха до широк, полегат и добре осветен коридор. Групи оанкали вървяха или се возеха на плоски, бавно движещи се пътеки, които видимо се носеха във въздуха на около два сантиметра от пода. Нямаше сблъсъци, нито опасни разминавания и в същото време Лилит не видя никакъв ред на движението. Оанкалите ходеха или караха, където можеха да намерят пролука, и очевидно разчитаха на това, другите да не ги блъснат. Някои от превозните средства бяха пълни с непознат товар – прозрачни, с големината на плажни топки, сини сфери, пълни с някаква течност; половинметрови, приличащи на стоножки животни, натрупани в правоъгълни клетки; огромни плоскости с натрупани върху тях издължени и заоблени зелени форми, дълги близо три метра и дебели около метър. Тези последните се гърчеха бавно и напосоки.

– Какви са тези? – попита тя оолоито.

Не ѝ обърна внимание, само я хвана за ръка и я поведе натам, където движението беше натоварено. Изведнъж осъзна, че я води с върха на едно от големите си пипала.

– Как се наричат тези? – попита тя, като докосна това, което се беше увило около ръката ѝ.

Като по-малките пипала, и това беше студено и твърдо като ноктите ѝ, но очевидно много гъвкаво.

– Можеш да ги наричаш сетивни крайници – каза ѝ то.

– За какво са?

Мълчание.

– Виж, аз си мислех, че от мен се очаква да се уча. Не мога да се науча, ако не задавам въпроси и не получавам отговори.

– Рано или късно, ще ги получиш – в момента, в който са ти нужни.

В яда си тя издърпа ръката си от оолоито. Беше учудващо лесно. То повече не я докосна, изглежда, не забеляза, че на два пъти почти я загуби, не направи никакво усилие да ѝ помогне, когато преминаха през многобройна тълпа и тя осъзна, че не може да различи едно оолои от друго.