Октавия Бътлър - Зора

Приятелите на Никанж я мушкаха и бутаха по голата кожа и се опитаха да я убедят чрез Никанж да си свали дрехите. Нито един от тях не говореше английски. Нито един от тях не приличаше на дете, въпреки че Никанж беше казал, че всичките са деца. Имаше чувството, че някои от тях с удоволствие биха ѝ направили дисекция. Малко говореха на глас и повече общуваха, като докосваха плътта с пипала или едни пипала с други. Като разбраха, че тя няма да свали дрехите си, престанаха да ѝ задават въпроси. Отначало ѝ беше забавно, но после се подразни и най-накрая се ядоса от отношението им. За тях тя не беше нищо повече от едно необикновено животно. Новият домашен любимец на Никанж.

Рязко се обърна с гръб към тях. Втръснало ѝ беше да бъде излагана на показ. Отдръпна се от две деца, които бяха протегнали пипалата си, за да изследват косата ѝ. Те натъртено изговаряха името на Никанж.

Никанж разплете дългите си пипала от тези на едно друго дете и се върна при нея. Ако не беше реагирало на името си, тя нямаше да го познае. Трябваше да се научи да разпознава оанкалите. Може би трябваше да запомни различните форми на пипалата по главите им.

– Искам да се връщам – каза тя.

– Защо? – попита то.

Въздъхна и реши да му каже част от истината, поне толкова, колкото щеше да разбере. Искаше да знае колко далече може да стигне.

– Това не ми харесва – каза тя. – Не искам повече да бъда показвана на хора, с които даже не мога да говоря.

Докосна ръката ѝ колебливо.

– Ти... ядосана?

– Да, ядосана съм. Имам нужда да остана сама за малко.

То помисли за момент.

– Ние връщаме – каза то най-накрая.

Някои от децата видимо не бяха щастливи от това, че си тръгва. Те се скупчиха около нея и заговориха високо на Никанж, но Никанж каза няколко думи и те я пуснаха да мине.

Тя усети, че трепери, и си пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се успокои. Как се предполагаше да се чувства едно домашно животно? Как се чувстваха животните в зоологическата градина?

Ако можеше само детето да я отведе някъде и да я остави за малко. Ако можеше да ѝ даде поне малко от това, което си мислеше, че никога няма да поиска пак: усамотение.

Никанж докосна челото ѝ с няколко от пипалата на главата си, сякаш опитваше потта ѝ. Тя рязко дръпна главата си настрани. Не желаеше да бъде опитвана от никого.

Никанж отвори една от стените към семейния апартамент и я пусна в стая – близнак на тази, която тя мислеше, че е оставила след себе си.

– Почивай тук – каза ѝ то. – Спи.

Даже имаше баня и на познатата платформа бяха оставени чифт чисти дрехи. И Ждая беше заместен от Никанж. Не можеше да се отърве от него. Беше му казано да стои с нея и то възнамеряваше да го прави. Пипалата му се отпуснаха на грозни бучки, когато тя му извика, но то продължи да стои.

Победена, тя се скри за известно време в банята. Изплакна старите си дрехи, въпреки че нямаше нищо полепнало по тях – нито прах, нито пот, нито мазнина или вода. Материя, която никога не оставаше мокра за повече от пет минути. Някакъв вид оанкалска синтетика.

После отново ѝ се приспа. Беше свикнала да заспива винаги щом се чувстваше изморена, и не беше свикнала да изминава дълги разстояния или да се среща с „хора”. Учудващо колко бързо оанкалите се бяха превърнали в „хора” за нея. Но тогава кой още беше тук?

Тя се мушна в леглото и обърна гръб на Никанж, който беше заел мястото на Ждая на платформата. Кой щеше да я защити, ако оанкалите решат да правят каквото си искат с нея – а те без съмнение бяха свикнали да правят каквото си поискат. Видоизменят месоядни растения... Какво са променили, за да построят кораба си? И в какви полезни за тях инструменти възнамеряваха да превърнат хората? Знаеха ли вече какво трябва да направят, или още експериментираха? Беше ли ги грижа? Как щяха да направят промените? Или вече ги бяха направили – допълнително са поровили в нея, докато са премахвали тумора ѝ. Имала ли е въобще тумор? Заради семейната си история беше по-склонна да приеме, че е имала. Вероятно не са я излъгали за това. Може би за нищо не бяха излъгали. За какво им е притрябвало да лъжат? Те притежаваха планетата Земя и всичко, което беше останало от човешките същества.

Как така не беше в състояние да приеме това, което Ждая ѝ беше предложил?

Най-накрая заспа. Светлината не се промени през цялото време, но беше свикнала с това. Събуди се само за да открие, че Никанж е дошъл в леглото и лежи до нея. Първоначалният ѝ импулс беше да избута детето или тя самата да стане. Но после безразличието и умората я надвиха и тя продължи да спи.