Октавия Бътлър - Зора

– Шарад е много малък – каза Кахгаят веднага щом растението изчезна. – Можеше и теб да погълне.

Тя повдигна рамене.

– Аз бях в същото такова... нали?

Кахгаят не обърна внимание на въпроса ѝ. Разбира се, че е била в едно от тези растения – прекарала е пос-ледните два века и половина в нещо, което на практика е месоядно растение. И то се е грижило добре за нея, поддържало я е здрава и млада.

– Как сте успели да ги накарате да не ядат хора? – попита тя.

– Видоизменихме ги генетично – променихме някои от потребностите им и направихме така, че да се влият от някои наши химически стимули.

Тя погледна оолоито.

– Едно е да правите това върху растения, друго е да го правите върху същества с интелект, които съзнават какво се случва с тях.

– Правим това, което ни се налага да правим, Лилит.

– Можете да ни убиете. Да направите от децата ни хибриди – стерилни чудовища.

– Не – каза то. – На вашата планета Земя не е имало никакъв живот, когато прародителите ни са напуснали нашия роден свят, и през цялото това време не сме направили нищо такова.

– Нямаше да ми кажеш, даже и да сте го направили – каза тя с горчив тон.

Прекара я през многолюдните коридори до апартамента на Ждая и я предаде в ръцете на детето, Никанж.

– То ще отговаря на въпросите ти и ще те прекарва през стените, ако се наложи – каза Кахгаят. – То е два пъти по-младо от теб и знае много за всичко, с изключение на човешките същества. Ти ще го учиш на неща за твоите хора, а то ще те учи за оанкалите.

Два пъти по-младо от нея, три четвърти от нейния ръст и още растеше. Прииска ѝ се да не беше дете оолои. Въобще да не беше дете. Как можеше Кахгаят да я обвинява, че иска да отрови децата им, а после да поверява на грижите ѝ собственото си дете?

Добре поне, че Никанж все още не приличаше на оолои.

– Ти говориш английски, нали? – попита го тя, след като Кахгаят отвори една от стените и напусна стаята. Това беше стаята, в която бяха яли и която сега беше празна, с изключение на Лилит и детето. Остатъците от храната и чиниите ги нямаше, а след завръщането си тя не беше виждала нито Ждая, нито Тедийн.

– Да – каза детето. – Но... не добре. Ти учиш.

Лилит въздъхна. Нито детето, нито Тедийн ѝ бяха казали нещо, освен да я поздравят, но от време на време на бърз и насечен оанкали език проговаряха отривисто на Ждая и Кахгаят. Беше се зачудила защо, но сега разбра.

– Ще те науча каквото мога – каза тя.

– Аз уча. Ти учиш.

– Да.

– Добре. Навън?

– Искаш да излезеш навън с мен?

Сякаш се замисли за момент.

– Да – каза най-накрая.

– Защо?

Детето отвори устата си, после я затвори пак, пипалата на главата му се раздвижиха. Объркване? Проблем с речника.

– Няма проблем – каза Лилит. – Ще излезем навън, ако искаш.

Пипалата му се изправиха и прилепиха към тялото му за момент, след това то пое ръката ѝ и щеше да отвори една от стените и да я отведе навън, но тя го спря.

– Можеш ли да ми покажеш как да отварям стените? – попита тя.

Детето се поколеба за момент, после взе ръката ѝ и с нея леко докосна върховете на дългите пипала на главата си, при което ръката ѝ се навлажни. После с пръстите ѝ докосна стената и тя започна да се отваря.

Още една програмирана реакция, която беше резултат от химическа стимулация. Няма нужда да се докосват специални места или да се прилага специална поредица от натискания. Само химията на самите оанкали, която се произвеждаше от телата им. Тя завинаги ще си остане затворник, принудена да остане до момента, в който те решат, че повече не им е нужна. Нямаше даже да ѝ бъде разрешена илюзията за свобода.

Детето я спря веднага щом излязоха навън. Затрудняваше се да намери думите.

– Другите – каза то, после се поколеба. – Другите видят теб? Другите не виждали човек... никога.

Лилит присви вежди, беше сигурна, че ѝ се задава въпрос. Интонацията на детето загатваше за това, ако въобще можеше да се разчита на такива загатвания от страна на оанкалите.

– Питаш ме дали можеш да ме покажеш на приятелите си? – попита тя.

Детето обърна лице към нея.

– Покажа?

– Да ме изкараш на показ – да ме изведеш навън, за да ме видят.

– А, да. Да те покажа.

– Добре – усмихна се тя.

– Аз говоря... по човешки скоро. Кажеш... ако аз говоря лош.

– Лошо – поправи го тя.

– Ако говоря лошо.

Доста време не каза нищо.

– Също добър? – попита то.

– Не, не добър. Добре.

– Добре. – Детето сякаш опитваше вкуса на думата. – Аз говоря добре скоро – каза то.