Октавия Бътлър - Зора

– Вие ще го подложите на изпитание, нали? Затова още не си ми казал какво искат твоите хора от нас.

– Да – призна си той, събуждайки опасенията ѝ.

– Кажи ми!

Мълчание.

– Ако знаеше нещо за човешкото въображение, щеше да разбереш, че това, което правиш, е погрешно.

– Веднага щом си готова да напуснеш тази стая с мен, ще отговоря на въпросите ти – каза той.

Тя го погледна втренчено за няколко секунди.

– Нека да поработим над това тогава – каза мрачно тя. – Освободи се от неестествената си поза и нека видим какво ще стане.

Той се поколеба, но после пипалата му започнаха да се движат свободно. Така си върна гротескния вид на морски плужек и препъвайки се, тя се отдалечи от него, обзета от паника и погнуса. Овладя се, преди да стигне твърде далече.

– Господи, писна ми от това – измърмори тя. – Защо не мога да го спра?

– Когато вашата лекарка е дошла у нас за първи път, някои членове на семейството ми са я счели за толкова отблъскваща, че са напуснали дома ни за известно време. Това е нещо необикновено за нас.

– Ти тръгна ли си?

Той отново стана гладък за момент.

– Още не съм бил роден. Преди да се родя, всичките ми близки са се върнали вкъщи. Техният страх е бил по-силен от твоя сега. Не са били виждали толкова живот и толкова смърт заедно, събрани в едно същество. Някои от тях ги е боляло, когато са я докосвали.

– Искаш да кажеш... защото е била болна?

– Даже и когато е била добре. Нейната генетична структура ги е смущавала. Не мога да ти го обясня. Никога няма да го разбереш като нас.

Той пристъпи към нея и се протегна за ръката ѝ. Тя му я подаде почти машинално, като се поколеба за миг в момента, в който пипалата му се насочиха към нея. Погледна настрани и остана вдървена на мястото си, а ръката ѝ хлабаво държеше многобройните му пръсти.

– Добре – каза той, пускайки ръката ѝ. – Скоро тази стая ще е само спомен за теб.

След единайсет хранения той я изведе навън.

Нямаше представа колко време беше чакала, в колко дни се бяха вместили тези единайсет хранения. Ждая не ѝ казваше, но не изглеждаше да бърза. Не проявяваше нетърпение или раздразнение, когато го увещаваше да я изведе навън. Просто мълчеше. Все едно се самоизключваше, когато тя настояваше за нещо или задаваше въпроси, а той нямаше намерение да ѝ отговаря. Нейното семейство казваше за нея, че е голям инат, но той беше по-голям инат и от нея.

Най-накрая започна да се движи из стаята. Беше стоял неподвижен толкова дълго, сякаш се бе превърнал в част от обзавеждането. Тя се стресна, когато той стана и отиде до тоалетната. Тя остана, където си беше – на леглото, като се чудеше дали той използва тоалетната за същото нещо като нея. Не направи никакво усилие да разбере. Малко по-късно, когато той се върна в стаята, тя усети, че се притеснява много по-малко от него. Донесе ѝ нещо, което така я изненада и зарадва, че тя го взе от ръката му, без да се замисли: банан – напълно узрял, голям, жълт, твърд и много сладък.

Изяде го много бавно, като искаше да го изгълта наведнъж, но не посмя. Най-хубавата храна, която беше опитвала през последните двеста и петдесет години. Кой знае дали някога щяха да ѝ дадат друг, ако въобще имаха още. Даже изяде и вътрешната мека обвивка.

Той не искаше да ѝ каже откъде и как го беше намерил. Нямаше да ѝ даде друг. Успя да я изкара от леглото за малко. Изпъна се на него и легна напълно неподвижен, изглеждаше мъртъв. Тя направи серия от упражнения на пода и нарочно се измори, колкото можеше, след което зае мястото му на платформата, докато той не ѝ отстъпи леглото.

Когато се събуди, той свали дрехата си и ѝ позволи да види снопчетата сетивни пипала, които покриваха цялото му тяло. За нейна изненада, тя бързо свикна с тях. Даже не бяха грозни. С тях приличаше на морско създание, което беше излязло на сушата.

– Можеш ли да дишаш под вода? – попита го тя.

– Да.

– Помислих си, че отвърстието на гърлото ти може да служи и за хриле. По-удобно ли се чувстваш във водата?

– Харесва ми, но не повече от въздуха.

– Въздух... тоест кислород?

– Да, аз се нуждая от кислород, но не толкова, колкото ти.

Мислите ѝ отново се върнаха към неговите пипала и още една възможна прилика с морските плужеци.

– Можеш ли да жилиш с някои от пипалата си?

– С всичките.

Тя се отдръпна, въпреки че не беше близо до него.

– Защо не си ми казал?

– Не бих те ужилил.

Освен ако не го нападне.

– Значи, това се е случило на хората, които са се опитали да те убият?