Мишел Зинк - Пророчеството на сестрите

— Госпожице.

— Благодаря ти, Едмънд.

Изчаквам Алис на тротоара. Тя, както обикновено, не си прави труда да му продума.

Преди да си тръгне, той се обръща към мен:

— Ще се върна в края на деня, госпожице.

Той не се усмихва често, ала сега го прави едва забележимо, така че освен мен никой друг не го вижда.

— Да, разбира се. Довиждане, Едмънд — отвръщам аз и хуквам да настигна Алис, която се е запътила към стълбите на училището. — Можеш да бъдеш малко по-учтива, Алис.

Тя се извърта като пумпал и безгрижно ми се усмихва.

— И защо? Едмънд работи за семейство Милторп от години. Нима мислиш, че едно „моля“ или „благодаря“ ще улесни задълженията му?

— Може би ще ги направи по-приятни.

Спорът ни не е от вчера. Отношението на Алис към прислугата в Бърчууд е изключително лошо. Но по-лошото е, че грубостта й често засяга и семейството, особено леля Върджиния. Сестрата на майка ми не се оплаква на глас, но аз забелязвам възмущението по лицето й, когато сестра ми се обръща към нея така, сякаш е най-обикновена бавачка.

Алис въздъхва вбесена, хваща ме за ръката и ме дърпа нагоре по стълбите към входа на „Уиклиф“.

— О, за бога, Лия! Няма ли най-после да тръгваш? Ще закъснеем заради теб.

Докато се тътря по стъпалата след сестра си, погледът ми бяга към книжарницата на Дъгласови, скътана в склада на приземния етаж под прозорците на училището. Джеймс е с три години по-възрастен от мен и е завършил задължителното си образование. Сигурна съм, че сега е вътре и работи, и ми се иска да отворя вратата и да го повикам, ала не ми остава и миг свободен, защото Алис ме дърпа във вестибюла. Затваря вратата и търка облечените си в ръкавици длани, за да се стопли.

— Божичко, колко застудя! — Тя развързва пелерината си, без да откъсва поглед от ръцете ми. — Побързай, Лия, хайде!

Няма друго място, където най-малко искам да бъда. Ала Едмънд си е заминал, така че се насилвам да действам и окачам пелерината си до вратата. Госпожа Томасън бърза към нас откъм задната част на сградата и върху лицето й в еднаква степен са изписани и раздразнение, и смут.

— Закъснявате за утринната молитва, госпожици! Побързайте и се вмъкнете вътре, без да вдигате много шум.

Тя ме побутва към столовата, сякаш аз се нуждая от нейния подтик повече, отколкото Алис.

— Много съжалявам за загубата ви. Господин Милторп беше чудесен човек.

Втурвам се след Алис, която целеустремено крачи към столовата. Гласовете на останалите момичета долитат иззад вратата, обединени в мрачен унисон, докато изричат утринната молитва. Алис бута едната от тежките врати и за миг се озовава вътре. Тя дори не се опитва да пази тишина и аз нямам друг избор, освен кротко да я последвам, като се питам как съумява да държи толкова високо главата си и толкова изправен гърба си, докато всички ни наблюдават.

Когато Алис влиза, госпожица Грей преплита език, което кара по-голямата част от момичетата да надникнат иззад притворените си клепачи към нас. Двете с Алис се мушваме на местата си на масата, като мънкаме думите на молитвата заедно с останалите. Щом всички изричат: „Амин!“, трийсет чифта очи се отварят и любопитно се вторачват в нас. Някои се стараят да са по-предпазливи, но други, като Виктория Алкот и Мей Смитфийлд, не си правят труда да скрият любопитството си.

— Алис, Амалия! Толкова се радваме, че отново сте сред нас! Знам, че ще изразя общото мнение в „Уиклиф“, като ви уверя, че много съжаляваме за загубата ви.

Докато държи отрепетираната си реч, госпожица Грей стои изправена пред масата и сяда едва когато ни чува да смотолевяме нещо като „Благодаря“.

Емили и Хоуп, момичетата, седнали от двете ми страни, избягват погледа ми. Не се славя с умението си да водя разговор, а смъртта в семейството несъмнено ме прави нежелана компания. Оглеждам салфетката в скута си, сребърните прибори, които блестят до чинията ми, маслото, намазано върху филията ми. Очите ми забелязват всичко друго, но не и пълните с неудобство погледи на останалите момичета. Те също избягват да ме гледат.

С едно-единствено изключение.

Луиса Торели се взира открито в мен, леко ми се усмихва и аз усещам искрените й съболезнования дори през масата, която ни дели. Луиса винаги седи отделно от другите, местата от двете й страни остават празни винаги, когато момичетата в „Уиклиф“ могат да го уредят. Момичетата шушукат по неин адрес, защото тя е италианка, но според мен го правят повече от завист към гарвановочерните й къдрици, алените й устни и екзотичните й тъмни очи. В момента мен ме избягват по една много по-проста причина — защото съм сираче, загубило и двамата си родители при странни обстоятелства, — но това сякаш няма никакво значение. Ние тутакси се почувствахме по-близки заради това, че сме по-различни от останалите, и аз се питам дали двете с Луиса не сме създадени, за да бъдем приятелки.