Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Пет години по-рано

Лондон

Виктория нямаше време за игри. Нямаше време за приятели, нито да се смее, да скача или да се забавлява с обичайните детски занимания. Виктория беше на десет години, но не харесваше десетгодишните. На официалните лондонски вечери задачата й беше да си мълчи и да се държи възпитано пред възрастните. Сядаше в някой плюшен фотьойл и късаше листенца от букета сини хортензии в близката ваза, а краката й едва стигаха пода. Седеше си кротко и наблюдаваше гостите, които обикаляха стаята, пиеха чай или коктейли и коментираха скулптурите във фоайето.

По-малкият й брат — Чарли, обожаваше партита. Позволяваше на възрастните дами да щипят бузите му и свиреше концерти от Моцарт на детското си пиано — малък роял „Стейнуей“. Той беше едва петгодишен, но бръщолевеше предимно на испански или гръцки. Виктория не го намираше за забавен. Дори тайно си мечтаеше да го няма. Побесняваше като гледаше как майка й прегръща Чарли, а той се залива в щастлив смях. Чарли беше по-симпатичният от двамата. Виктория оправи очилата си пред огледалото и се обърна отвратена. Мразеше тези скучни вечери. Ненавиждаше графичния си калкулатор, учебниците, учителите и инструментите си, къдравата си коса, претрупания си график, очилата на баща й и удивителния коефициент на интелигентност на малкия й брат.

Но точно тази омраза я караше да търси победата, като нощна пеперуда, привлечена от светлината на лампата. Защото за Виктория само едно нещо в живота имаше значение — да победи… на всяка цена. А тя знаеше как. Дните й бяха запълнени с различни уроци и занимания. Нито едно от тях не й доставяше пълно удоволствие, но тя се концентрираше върху задачата да спечели — да отнесе у дома награди, свидетелства и отлични оценки, подобно на котка, която носи на стопанина си мъртво птиче.

— В този живот има печеливши и губещи — разкрещя се веднъж на уплашената си учителка по алгебра. — Колкото повече печелиш, толкова по-високо се издигаш. Професор в Оксфорд или нобелов лауреат — ето това е победа във вашата област. Последния път, когато проверих, частните уроци не бяха в списъка.

Разбира се, малко по-късно се върна в стаята, усмихна се на изнервената възрастна жена и й се извини. Налагаше се. Старата вещица щеше да оценява изпитната й работа, все едно дали Виктория я смяташе за победителка или за губеща.

Виктория мразеше учебниците и уроците си, защото те бяха най-добрите й приятели, а също като майка си тя се беше научила да си избира приятели, които не харесва. Езда, пиано, шах, тенис, рисуване — за всеки предмет имаше учители, всички те недоволни колкото нея. Седиш твърде отпуснато върху коня. Движенията ти са нескопосни. Пръстите ти са дебели. Пръстите ти са дебели. Пръстите ти са дебели…

Пръстите на Виктория наистина бяха дебели. Още едно несъвършенство в дългия списък на баща й. За щастие списъкът не беше толкова дълъг, когато ставаше въпрос за дебати — любимият й предмет, единственият, който й даваше възможност да изразходва гнева си. „Дъщеря ни май не е толкова безнадеждна“, рече веднъж баща й, когато Виктория донесе у дома национална награда. Не, Виктория изобщо не беше безнадеждна. По време на дебатите Виктория можеше да унижи опонента си (и винаги го правеше) и да си представи, че най-после е голяма, че е далеч от родителите си и има власт.

Като се има предвид, че рядко бяха наоколо, родителите на Виктория съумяваха да я засилят с доста критики. Вместо обичайното време със семейството, Виктория получаваше техните имейли. А спорадичните срещи на закуска им бяха достатъчни, за да сверят часовниците си. Баща й прелистваше страниците на бележника си, докато дъвчеше препечена филийка с конфитюр, сякаш храната нямаше никакъв вкус. Все едно беше намазан с масло картон. Майка й бъркаше чая си и четеше „Таймс“.