Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Валентин се прокрадна по-близо. Двамата тръгнаха нанякъде, той ги последва. Проследи ги, криейки се сред минувачите, по целия път до един от богатите парижки райони. Направи му впечатление начинът, по който се смееше майка му — тъй както не я беше чувал никога преди.

— Как беше следобедът ти? — попита я мъжът.

— Скука, нищо интересно. И никаква работа не свърших.

— Е, всеки преживява безплодни периоди — отвърна той и сведе очи към опръсканите си с боя ботуши. — Искаш ли да се качиш?

Двамата стояха пред някакъв вход. Валентин се бе скрил в една ниша на няколко метра оттам.

— Добре — усмихна се майка му. — Ще ми позволиш ли да си избера първа от картините ти?

— Само ако ми посветиш следващото си стихотворение — отвърна закачливо мъжът. Държи се като малко дете , помисли си Валентин, не като зрял мъж .

— Не ставай глупав! Всички ще се сетят — рече майка му.

Двамата влязоха във входа. Валентин пресече улицата като замаян и зачака някой от прозорците в жилищната кооперация да светне. Навън вече бе притъмняло, тъй че той виждаше стените в апартамента. Те бяха покрити с красиви пейзажи от френската провинция. Майка му бе подарила подобни на Валентин и баща му за Коледа. Над града падаше нощ. Запалиха уличните лампи. Валентин остана дълго, наблюдавайки силуетите горе. Накрая намери камък и го запрати с все сила в прозореца. Чу как майка му изпищя, щом в стаята се посипаха парчета стъкло. Когато младият мъж се показа на прозореца гол до кръста, Валентин вече бе далеч. Вкъщи завари баща си заспал на масата. Аз бих я научил , помисли си ядосано, вместо да се крия тук, прегърнал шишето .

Същата вечер, когато влезе в банята, Валентин видя на гърдите си необичайно петно. Опита се да го изтрие, но когато пипна с мокра ръка черната точка, тя стана още по-голяма. Потопи се целия във ваната, но под водата петното потъмня и стана по-отчетливо. Какво е това? , запита се Валентин. Какво става с мен? Белегът беше грозен — черно петно над сърдечната област, сякаш сърцето му бе експлодирало и бе опръскало кожата с черна жлъч. Колкото и силно да търкаше, не успя да го изчисти.

Нещо общо

Виктория, Кристиан, Бел и Валентин нямаха нищо общо помежду си. Живееха далеч един от друг и никога не се бяха срещали. Всъщност четиримата бяха толкова различни, колкото които и да било деца… освен в едно.

Паниката… Където и да се намираха, всички те се изправиха стреснати в леглата си. Беше сред нощ. Какво беше това? Пижамите залепнаха за гърбовете им, обля ги студена пот и те потрепериха. Просто клоните на дървото отвън. Само че нещото не приличаше на клон, а по-скоро на буйна коса, развята от вятъра. Би могло да е просто халюцинация. Може би бяха сенките на облаците. Или сгърчени от болка пръсти, пълзящи по стените на безрадостните им домове. Може би беше бурята… а може би отвън имаше някой.

Да, на пръв поглед тези деца нямаха нищо общо помежду си. Само че на следната сутрин всички те бяха изчезнали.

Къща някъде в Европа, по-късно същата нощ

Отвън къщата беше олицетворение на спокойствието, сякаш излязла от живописна картина. Приличаше на убежище, което младо семейство би избрало, за да избяга от ежедневието. Намираше се далеч от всяко населено място, сгушена сред гората. Отвъд дърветата се простираха обширни ливади, оградени с хълмове. Всред гората имаше поляна с ароматни цветя, пръснати тук-там на туфи, няколко дънера на отсечени дървета и между тях — самотната къща.

Зад тежката дървена врата обаче нямаше и намек за щастлива семейна ваканция. Безгрижието, което екстериорът внушаваше, беше само илюзия, понеже интериорът беше потънал в мрак и тъмни сенки. Понякога отекваха гласове, сякаш в къщата имаше много коридори, които я кръстосваха надлъж и нашир. Миг по-късно отново се възцаряваше тишина. В един ъгъл, полускрита в сянката, седеше руса жена, облечена в дълго до петите черно палто. Тя сякаш се страхуваше да не би някой лъч слънчева светлина да проникне в стаята и да я изгори. Седеше си в ъгъла, четеше, люлееше се на стола и наблюдаваше внимателно нещо…

— Бисе, Бисе, събуди се! Събуди се веднага! — прошепна Бел колкото глас имаше. — Какво ти става?

Само че Бисе не се помръдна, а остана да лежи в мрака, дишайки едва забележимо. Бел изтича от стаята като напипваше с ръце пътя, за да потърси жената.

— Какво сте направила със сестра ми? — Извика, щом я намери.