Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Когато заговори, гласът й ненадейно пресипна и тя не посмя да се приближи повече. Под хипнотизиращия поглед на жената Бел потрепери и се сви. Заслепен от удивително красивото лице, отначало човек можеше и да не забележи странното й ляво око. Пък и кой би си направил труда да се вглежда само в едното око? То беше ненатрапчиво като луничка или като дупка между зъбите на красавица. Притежаваше змийска красота — едновременно подкупваща и предизвикателна. Пронизваше сенките, сякаш беше в съюз с мрака. Промъкваше се незабелязано у онзи, който се бе осмелил да го погледне — без светлина, без обич, като отрова. Ако имахте възможност да видите това око, щяхте да забележите, че за разлика от обикновения си събрат то беше разделено на четири едва забележими части, всяка оцветена в различен нюанс на небесносиньото. Приличаше на малко разпятие, изгоряло и оставило белег, запазвайки образа, но съсипвайки завинаги окото. Трепна, подканвайки Бел да го погледне.

Без да поглежда изтерзаното тяло на Бисе, жената рече:

— Тя е добре, скъпа. Сега ще бъде много по-щастлива.

— За какво говорите? Та тя е практически мъртва. Вие наранихте сестра ми, а обещахте, че…

— Тя не е мъртва, скъпа. Просто има нужда от почивка. Когато се събуди, ще бъде щастлива и отново ще те обича, защото няма да помни нищо.

Бел прокара нервно ръка през гъстата си черна коса.

— Обещавате ли? Обещавате ли, че тя отново ще стане съвсем нормална и че няма да помни нищо?

— Е, скъпа… Не казах „съвсем нормална“. Никой от вас не беше „съвсем нормален“, когато се срещнахме.

— Бисе беше.

Последва миг мълчание, докато Бел се опитваше да огледа добре жената. От момента, когато я срещна за пръв път, пред онази църква в Италия, Бел я намираше за пленителна — най-красивата жена, която бе виждала. Много по-красива от майка й. Толкова лесно беше да забрави за окото.

— Имате красиво лице — рече Бел и се наведе, за да вижда по-добре.

— А ти определено губиш прекалено много време да мислиш за красиви лица.

Бел се усмихна:

— Връщам се при сестра си.

Понечи да тръгне, но изведнъж се спря и се обърна към жената.

— Не харесвам особено другите деца.

— Ще свикнеш с тях и постепенно ще ги заобичаш… А довечера ще се запознаеш с още някой.

— Мислех си, че сме само ние четиримата.

— Не, скъпа. Трябва да взема още някой…

Бел усети известно любопитство, но тогава срещна окото на жената и изстина от ужас. Сведе поглед и избяга от стаята. След кратко лутане успя да намери стаята, където спеше сестра й. Наведе се над леглото и видя, че Бисе се е размърдала, а очите й са отворени.

— Добро утро — рече мило Бисе. За пръв път, откакто бяха напуснали Рим, тя беше спокойна и за пръв път се държеше мило с Бел. Бел се усмихна. Дори в непрогледния мрак на стаята различаваше лицето на сестра си — абсолютно копие на нейното. Зачуди се какво си мисли Бисе. Почака, но Бисе не заговори. След малко Бел въздъхна.

— Липсва ми мама.

За нейна изненада, Бисе се разсмя.

— Какво искаш да кажеш?

Бел не отвърна нищо. Тя просто чакаше.

— Понякога говориш странни неща, Бел.

— Защо да е странно, че мама ми липсва?

— Хм, например защото не сме виждали истинската си майка, откакто сме били бебета.

Сърцето на Бел подскочи в гърлото й.

— Такааа.

Бел не можеше да повярва, но беше истина. Точно както й каза жената, Бисе бе забравила. Бе забравила всичко. Мислеше си, че са осиновени. Мислеше, че винаги са били тук, че живеят с жената от бебета… И най-важното — отново обичаше Бел.

— Не се плаши, Бисе. Поне сме заедно — рече Бел и отпусна глава върху рамото на сестра си.

— Ама, че си глупаче — засмя се Бисе и погали гарвановочерната й коса, както правеше някога.

Притаени в тъмната стая, момичетата зачакаха жената да се върне. Бел наблюдаваше сестра си, която очевидно бе възвърнала енергичността и жизнерадостта си, въпреки обърканите спомени. Именно там и точно в този момент тя реши, че никога няма да й признае истината, нито по-късно, нито дори когато пораснат. Че ще запази скрити всички тайни, й ще очаква отплатата.

След като чакаха няколко часа, Бел и Бисе заспаха. Трудно беше да преценят колко време е минало, тъй като цареше пълен мрак, а не им бе позволено да излизат навън. На няколко пъти Бел се събуди от бълнуването на Бисе. Тя стенеше и викаше: Не трябва да съм тук! или Бел, помогни ми! Жената бе обяснила, че известно време ще е така. Най-сетне Бел чу в просъница продължително изскърцване и стъпките на двама души, които приближаваха. Долови и нечие учестено дишане. Изскочи тичешком от стаята да види с очите си какво става.