Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Газта в печката беше свършила и Кристиан не можа да свари кренвиршите. Затова просто ги наряза и ги подреди върху хлебчетата. Мразеше хотдог. Нещо повече. Хотдозите направо го вбесяваха, повръщаше му се от тях. Седмици наред не беше ял нищо друго. Хотдог за закуска. Хотдог за обяд. Хотдог за вечеря. Винаги в различно хлебче, каквото бе успял да докопа. Естествено, не беше казал на баща си колко му е омръзнало всичко. Не обичаше да признава нищо пред никого. С изключение на красивата руса дама в парка, със стилната шапка и дългото черно палто, която седна до него и зададе правилните въпроси. На нея разказа много неща. Дори не дотам лицеприятните, като факта, че миризмата на хотдог го докарва до лудост и че ако има право на едно-единствено желание, то вече няма да е да върне майка си.

Кристиан пъхна ръка под купчината стари дрехи, които му служеха вместо дюшек, и извади дневника си. Седна на пръстения под и се помъчи да измисли нещо хубаво, за което да пише. В неговия свят вече нямаше нищо красиво. И все пак продължаваше да пише. Това беше неговото убежище, единственото наследство от майка му. Само че сега вече не смяташе сериозно да стане писател. През последните месеци Най-съкровената му мечта бе да е богат и свободен. Тази ярост беше по-силна и растеше със спираща дъха скорост, докато стана прекалено голяма и за Кристиан бе невъзможно да я контролира. Вече бе достигнала гигантски размери, копнеж много по-силен от всяко друго желание. Ако си беден, не можеш да си позволиш да си губиш времето, съчинявайки истории за живота си. Трябва да следваш парите. Най-напред щеше да стане футболна звезда, след това щеше да се върне към писането. Първо трябваше да забогатее, след това щеше да има време за други неща.

Внезапно усети в гърдите си раздираща болка. Сякаш менгеме стисна сърцето му. Пъхна ръка под ризата си и се опита да не мисли за болката. Сутринта щеше да се чувства по-добре. Стисна очи и си пожела едно-единствено нещо. Би дал всичко, за да не усеща постоянния глад. Но тъй като нямаше какво да предложи насреща, желанието му беше обречено.

На няколко километра от Рим

Бел се втурна в спалнята и с все сила се тръшна върху леглото. Така Бисе нямаше как да се направи, че не я е забелязала.

— Ей, Бисе, ти кое би избрала — цял живот да си ужасно дебела и да отидеш в рая или да си слаба и красива и накрая да свършиш в ада?

— Какво? — попита през смях Бисе.

— Хайде, хайде, кое би избрала? Сериозно те питам! — Бел прегърна сестра си близначка и я изгледа дяволито.

— Бел, в този въпрос няма нищо сериозно.

Бел завъртя очи като чу разумния отговор на сестра си. Щеше й се Бисе да се включи в играта.

— Ти би предпочела ада, нали? — продължи Бисе, без да вдига очи от книгата си.

— Тогава ще мога да нося червена рокля! — извика Бел, решена на всяка цена да привлече вниманието на сестра си.

— Заета съм, Бел. Освен това, на кого в ада ще му пука как изглеждаш?

— Но това ще е за цяла вечност. И ще изглеждам великолепно! — Отвърна Бел и застана като звезда от корицата на модно списание.

— Смятам, че и сега си великолепна — усмихна се Бисе.

— Смяташ, че ти си великолепна.

— Не е ли все едно?

Бисе и Бел бяха еднояйчни близначки — чаровни момичета с гарвановочерни коси, които всички съседи обожаваха. Живееха на няколко километра от Рим, в красиво хълмисто градче, със сенчести улички и старомодни магазинчета за сладолед — едно от онези места, където можеш да срещнеш старици, обути в архаични найлонови чорапи, които се разхождат на градския площад и обсъждат симпатичните войничета.

— Даваш ли си сметка, че четеш от шест часа? — попита Бел.

— Какво друго да правя? Да седя и да мисля за дебелаци? — отвърна Бисе, без да вдигне поглед, след което прочете на глас нещо на немски. Очевидно се беше заела с този език. Родители на двете момичета бяха учени лингвисти и пътешественици. Владееха седем езика. Бел говореше само два, при това не много добре.

— Няма нужда да се перчиш толкова — прекъсна я Бел и се отправи към огледалото. Взе чифт пинсети и се огледа. — И без това те харесват повече.

Сети се за жената от църквата — онази, която говори с майка им половин час в неделя. Беше висока, руса и толкова красива, та Бел чак позеленя от завист.

— Удивително момиче! — бе възкликнала жената по адрес на Бисе. — Никога не съм срещала друга като нея, да говори пет езика.

— Да, така е, забавно й е, а ние оставяме дъщерите си да правят каквото им е приятно — бе отвърнала майка им. — Бел също скоро ще намери своята ниша.