Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Баща й: — Вик, в календара ми пише, че си имала някаква изява…

— Ъхъ, имах дебат.

Майка й: — Не казвай ъхъ. Толкова е елементарно.

Баща й: — Спечели ли?

— Почти. Класирах се втора след Лиди.

Майка й: — Като казах елементарно…

Баща й: — И защо позволи на Лиди да те победи?

— Тя имаше убедителни доказателства. Не очаквах…

Баща й: — Не си очаквала? Тогава съвсем основателно си загубила.

— Тате, спечелих предишните четири…

Майка й: — Брои се само последното представяне.

Нямаше значение какво казват те. Защо трябваше да се вбесява, ако загуби някога? Трябваше ли да й пука как е боядисана стаята или да виси пред огледалото, докато не изскубне и последния непослушен косъм? Какво щеше да се промени? Виктория знаеше кое е важното. Каза й го новата учителка по дебати и тя й повярва. Защото новата учителка по дебати беше висока, царствена, златисторуса и по-красива дори от майка й.

Глазгоу

На няколкостотин километра от Лондон, в не толкова просветената част на острова, едно момче на име Кристиан тичаше с все сила, стиснало кесия с няколко кренвирша и хлебчета за хотдог. Спря се край една плесенясала тухлена стена, за да си поеме дъх. Зарзаватчията не бе успял да го догони, макар да подскачаше като луд, но утре полицията щеше да го търси из целия Глазгоу, защото беше счупил две от витрините на магазина. Погледна плячката си. Бе взел не тези хлебчета, които трябваше. Извади едно и го захапа — твърдо като тухлите зад гърба му. Кристиан не забеляза. През последните три дни почти не беше ял. Сутринта се чувстваше толкова слаб, че за малко не го хванаха, когато се опита да свие един портфейл. Отхапа още една хапка. Денят завършваше по-добре, отколкото бе започнал. „Честит рожден ден!“ поздрави се на ум и тръгна към къщи.

Домът му представляваше барака, сглобена от ръждясали листове ламарина, с пръстен под. Намираше се в падината до един мост, а наоколо се търкаляха износени гуми и части от автомобили. Понякога добри хора пускаха от моста храна или стари дрехи върху покрива на колибата, друг път шофьорите изхвърляха фасовете си или изтощени батерии. Веднъж един им даде газова печка. Това беше добър ден.

Хората от околността не говореха с Кристиан, но знаеха какво се бе случило с майка му, как баща му се бе затворил в себе си и бе спрял да ходи на работа. Носеха им храна, но не говореха с него. Сигурно бяха доволни от себе си, мислеше си Кристиан. Смятаха, че полагат достатъчно грижи.

Предишният му рожден ден беше различен. Тогава все още имаха истинска къща, Кристиан имаше майка и всичко беше наред. Баща му беше едър мъж, с рижа брада и гръмогласен смях. Това беше преди да загуби „любимото си момиче“, преди очите му да угаснат, преди да прекъсне всички връзки с този свят.

Кристиан отмести парче ламарина, наведе се и се вмъкна в колибата. Баща му спеше, увит във вехти дрехи. Брадата му беше сива и сплъстена — истински рай за паразитите. Предишният рожден ден на Кристиан бе съвпаднал с хайлендските игри в Сирес 1 1 Хайлендски игри — ежегодни летни събори, посветени на шотландските и келтските традиции и култура. Включват надсвирване с гайди, танци и любопитни състезания като мятане на грубо одялан боров кол, хвърляне на чук, тласкане на камък и др. Игрите в Сирес датират от 1314 г. — Б.а. . По онова време и чичовците му бяха наоколо. Всяка вечер допреди една година, градчето се огласяваше от песните им в местната кръчма, от историите за езерни дракони, които разказваха, или пък от гюрултията, която вдигаха, когато се сборичкваха на шега на пода. На предишния си рожден ден Кристиан беше спечелил младежкото надбягване на една миля с шотландска поличка и състезанието по мятане на торба със сено за младежи. Той беше добър атлет, също като чичовците си. Само че напоследък беше зарязал шотландските игри и предпочиташе да следи футболните мачове с малкия транзистор, който бе намерил пред колибата. Слушаше настървено и мечтаеше за охолството, на което се радваха футболистите. Питаше се дали е възможно някой ден и той да бъде на тяхно място. Когато играеше със съседските момчета, си представяше как подписва фамозен професионален договор, който ще го спаси от мизерния живот.

Кристиан разтърси внимателно баща си:

— Тате, тате, донесох малко храна.

Баща му изстена и се помъчи да отвори очи. Все още му беше трудно, но най-тежко беше нощем. Кристиан още помнеше нощите непосредствено след последния му рожден ден, мрака в стаята, където спяха и двамата. Кристиан лежеше буден и слушаше едва доловимите стонове на баща си — гиганта, който хленчеше насън. Тогава се наложи да поеме нещата в свои ръце. На няколко пъти го хванаха, че краде. Една вечер хазаинът им ги изрита под проливния дъжд. Кристиан взе малко неща — снимка на майка си, няколко монети, останали в кутията за кафе, и единственото си ценно притежание — дневника. Беше подарък от майка му за рождения му ден преди две години. Тогава бе поискал серия приключенски романи, а тя бе отвърнала: „Напиши си ги сам, момко. Защо да разчиташ на чуждото въображение?“ Истината беше, че точно тогава не можеха да си позволят да отделят пари за книги. Вечерта, когато хазаинът ги изхвърли, събирането на багажа им отне едва десет минути. Баща му не искаше да запази нищо, нямаше какво да вземе. На тръгване Кристиан открадна писалката на хазаина.