Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

— А и толкова набожна! — бе додала непознатата. — Вярно ли е, че чете Библията на гръцки?

— Мразя факта, че съм близначка! — промърмори под нос Бел и продължи да инспектира извивката на веждата си.

— Ако ще се почувстваш по-добре, мога да боядисам косата си синя — предложи Бисе. Бел се разсмя, въпреки неприятното чувство в гърдите. Сигурно не е толкова лошо да делиш с някого едно и също лице, стига да е красиво. Ако беше ослепителна красавица, никой нямаше да се интересува може ли да размени любезности на езика мандарин. Бисе наистина бе талантлива, нямаше как да го отрече. И това я отличаваше от нейната близначка. А кое беше предимството на Бел?

Все така умислена, Бел впери очи в огледалото, сетне погледна сестра си — близначка, нейно огледално отражение, ако не броим малката бенка над горната устна на Бисе.

— Знаеш, че не съм аз виновна — рече Бел.

— Знам. Чакай, за какво говориш?

— Че говориш повече езици от мен.

— Вероятно, ако не губеше толкова време в грижи за веждите си…

— Че какво ми има на веждите? — Бел вдигна ръка към лицето си.

— Недей да се цупиш — посъветва я сестра й. — Така лицето ти изглежда подпухнало.

— Искаш да кажеш, че твоето лице изглежда подпухнало — нацупи се Бел.

— Може би хората ще те оставят на мира, ако престанеш да полагаш толкова усилия да се правиш на лоша.

Бел втренчи поглед в Бисе, сетне отново се обърна към огледалото.

— Не, няма. Никога няма да ми позволят да бъда различна.

Бел погледна сестра си в огледалото и видя, че я е наранила. Реши да смени темата и се просна на леглото, като сложи глава в скута й.

— Ще ме срешеш ли, сестричке? — попита със закачлива гримаса.

Готова беше да се обзаложи, че Бисе иска да каже нещо, но не знае как да се изрази, въпреки всичките езици, които владее. Вместо това грабна четката и започна да разресва косата на Бел — черна и лъскава, също като нейната. Бел обичаше да оставя сестра си да се държи майчински, преструвайки се, че не забелязва усилията й да подбере правилните думи. Но дори Бисе не беше в състояние да й даде онова, което искаше. Никой не можеше да й го даде.

Монмартър, Париж

Някой някога бе казал, че „френският език превръща боклука в романтика“. Валентин знаеше, че това е вярно, защото живееше в Париж и когато не беше романтично настроен, се чувстваше като боклук. Родителите му бяха поети в Монмартър. Висяха по кафенетата и спореха с други писатели за любовта и „трагедията на съществуването“, сърбайки червено вино по всяко време на деня. Успяваха някак си да му осигурят приличен живот, като продаваха произведенията си на списания и привличаха в кръга си богати спонсори.

Валентин прекарваше времето си сам. Можеше свободно да се скита из града и „да се учи от живота“, както обичаше да се изразява баща му. Кръстосваше парижките улици, изпълняваше дребни поръчки на собствениците на кварталните магазинчета, пишеше кратки стихчета за сервитьорките в замяна на някоя чаша горещ шоколад и подслушваше разговорите на туристите. В резултат научи всичко, което повечето деца щяха да осъзнаят много по-късно — колко дребен и незначителен е в сравнение с широкия свят.

Но, както казваше баща му, „страданието е сладко до болка вдъхновение“.

— Излизам — заяви един следобед Валентин.

Баща му, който по това време беше на втората бутилка вино, кимна и се унесе в дрямка. Валентин се зачуди защо изобщо си бе направил труда да каже нещо. Излезе навън и си помисли, че денят е перфектен да изкрънка няколко кроасана от барманката на мосю Жене, или да почете в книжарницата, докато го изритат, или да посети красивата дама. Красивата дама никога нямаше да го изгони. Вместо това щеше да намери най-успокояващите думи, да му каже, че е талантлив и обречен на велики дела. Валентин искаше да стане прочут поет. Не защото обичаше поезията, а понеже мечтаеше за слава.

Поседя на стълбите на катедралата „Сакре Кьор“, но когато се надигна да си върви, нещо привлече вниманието му. Сред тълпата туристи и поклонници пред масивната църква зърна майка си. Какво ли прави маман тук? , помисли си. Нали трябваше да е на среща с издателя си? Нещо не се връзваше. Но това определено беше майка му, а мъжът с нея определено не беше превзетият мосю Бротие. Този млад мъж носеше нацапани с боя дънки, капки боя се виждаха и в къдравата му коса. Инстинктивно Валентин понечи да отиде при тях. Но тогава се сети за баща си, който седеше сам у дома и се наливаше до забрава. Той бе загубил вяра във всичко, освен че брилянтната му съпруга ще „преобрази жестокия свят с деликатното си перо“. Беше слаб поет, но непрекъснато повтаряше колко се гордее с жена си.