Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

Мадам Вилрой погледна огромната махагонова врата в другия край на стаята. Тя започна да се движи, и да се гърчи както преди. Гадно чувство присви стомаха на Бисе. Дали беше онова, което си мислеше? Като зомби Бел тръгна към онази врата. Усещаше, че върви, но кой знае защо не можеше да се контролира, за да спре. Бисе се протегна и улови ръката й.

— Бел, недей! — извика й. Но Бел продължи да върви.

Бисе изтича пред нея.

— Не минавай през онази врата. Разбираш ли ме?

— Не я слушай, Бел — обади се мадам Вилрой с успокояващ глас. — Искаш я отново, нали? Върви и си я вземи. Тя е там, зад онази врата.

Краката на Бел продължиха да се движат към вратата, сякаш по собствена воля. Кристиан също бе като омагьосан от гърчещата се, пулсираща структура, от странните фигури, които сякаш се опитваха да избягат през дървото. Внезапно Бисе се завъртя. С едно движение тя обгърна с една ръка кръста на Бел, а другата обърна като щит срещу мадам Вилрой. Сетне каза нещо — високо, гневно, на езика, който бе използвала по-рано. Мадам Вилрой бе отблъсната, а от червената къща падна ново парче, което откри малко прозорче и пожарен изход. Бисе пое по най-краткия път към него, повличайки и Бел, въпреки че тя се съпротивляваше и се протягаше към махагоновата врата. Кристиан ги последва.

— Престани, Бел! Спри! — изкрещя Бисе на сестра си. — Махаме се оттук. Ще започнем отначало.

— Но тя ще ни намери.

— Не! Тя няма никаква власт над нас. Просто трябва да приемем последствията. Всичко беше блъф.

— Но виж вратата! — изпищя Бел. — Тя държи душата ми.

— Това е просто илюзия, Бел. Да продадеш душата си е различно. Това е нещо, което продължаваш да правиш всеки ден. Нещо, което можеш да спреш сега!

Бел преглътна и зачака, все едно някой щеше да потвърди това.

В този миг нерешителност Бисе видя, че сестра й няма никаква идея какво да направи и я съжали. Бел бе приела сделките. Беше се предала пред злото толкова лесно. Бе сторила достатъчно за цял живот, изпълнен с вина и агония. Но и тя също бе измамена.

Стиснала ръката на Бел, докато се опитваше насила да я измъкне от това място, Бисе почувства болката й като своя. Много по-силно отпреди. Много по-силно, отколкото когато бяха малки и Бисе потръпваше от случайните рани на Бел. Сега болката идваше дълбоко отвътре. Беше част от нея. Не като при близначки, а като при майка и дъщеря.

Да ми бъдеш като дъщеря.

Бел се протегна към гърчещата се врата. Ръцете и лицата, скрити вътре, огъваха дървото, сякаш се опитваха да избягат. Но за своя изненада Бел не усети страх. Когато най-сетне докосна вратата, ръката й трепна и влезе навътре. Опипа наоколо, но не намери нищо. Като игра на светлината лицата изчезнаха, когато ръката й мина през тях. Бел се обърна и избяга.

— Но… ти ще умреш ли? — попита Кристиан, докато двамата с Бисе минаха край разрушената стена и през прозореца.

— Намерих лек — отвърна Бисе.

— Но няма и да станеш по-млада.

— Ще остана такава, каквато съм сега — Бисе се усмихна на Кристиан, за да му покаже, че така е по-добре, че той трябва да бъде смел.

Когато тримата излязоха през пожарния изход, Кристиан чу някакъв звук.

— Какво беше това? — зачуди се той и погледна през прозореца в апартамента. Мадам Вилрой се бе оттеглила в сянката, но необичайният шум се усилваше все повече и повече, докато не стана оглушителен. Внезапно от прозореца като снаряд изскочи рояк насекоми, който ги покри като дебело, гнусно одеяло. Бел изпищя. Бисе се обърна към Кристиан.

— Спри ги, както направи преди.

Когато облакът обгради Кристиан, докосвайки всеки милиметър по тялото му, той замижа и се приготви да открадне за последен път. След минута отвори очи. Нищо не се бе променило.

— Трябваше да се сетим. Вече не можем да използваме дарбите си — рече Бисе. — Да бягаме.

Опитаха се да не забелязват насекомите, докато слизаха по пожарната стълба и избягаха на улицата. Бисе погледна назад и зърна уплашеното лице на Кристиан. Той се опитваше да изглежда силен, но без дарбата си бе беззащитен за пръв път от дълго време. На следващото кръстовище тримата спряха и се спогледаха объркани, чудейки се накъде да поемат. Заобръщаха се като малки деца, избягали от къщи, уплашени, колебаещи се. Но тогава Бисе се усмихна и продължи напред, а другите двама я последваха. В далечината чуха как по булеварда мина кола. Но на тази малка уличка в Ню Йорк нямаше кой да забележи тримата бегълци в нощта.