Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

— Не говоря за сделката, Никола.

Усмивката на гувернантката угасна.

Всичко, което се бе случило през годините, всичко, което бе или не бе сторила, изплува ясно в ума на Бисе. Тя си помисли за всички сделки, които останалите бяха сключили. Беше ли и тя приела някаква сделка? Сети се за всички възможности, за всички онези пъти, когато не се бе поддала. Защо беше взела отварата? Първият път, преди толкова много години, не знаеше, че остарява. Но сега виждаше нещата много по-ясно.

— Говоря за номера, който ми погоди. На него казвам не. Казвам не на всичко онова, което ми причини, докато очите ми бяха слепи. На всичко онова, което ми отне зад гърба ми. Нямаше това право!

Вилрой се изсмя нервно.

— Аз не получих нищо — продължи Бисе. — Никога не поисках нещо от теб. Никога не сключих сделка.

— Обаче пиеше отварата.

— Ти ме измами! Приемах лекарство за главоболие. Нищо повече. Не съм ти отстъпвала живота си.

При тези думи Никола Вилрой се дръпна назад и почервеня от ярост.

— Има си правила, Никола. Не можеш просто да вземеш всичко, когато си поискаш.

— А ти какво знаеш за това? Какво знаеш за моите правила?

— Не можеш да прекараш толкова десетилетия в нечий дом и да не научиш играта.

Бел и Кристиан пристъпиха към вратата и погледнаха боязливо в стаята. Зад тях надникнаха Виктория и Валентин.

— Уау…

— Кой е това?

— Какво по…

Изглежда всички забелязаха едновременно.

В стаята стояха две жени. И двете изглеждаха царствено, горди, в разцвета на зрелостта, въпреки че всъщност бяха доста по-възрастни. И двете бяха красиви и се взираха една в друга като разярени тигрици. Сребристата грива на Бисе беше пусната свободно, блестяща, а на лицето й се четеше решителността на жена, която държи нещата в свои ръце. Продължаваше ли да старее? Никой не можеше да каже. Със сигурност не беше петнадесетгодишна. В очите й личеше мъдростта на годините. Но лицето и тялото й бяха силни и на Бел тя й заприлича на майка им много повече от друг път. Бисе никога нямаше да бъде отново тийнейджърка, нямаше как да се върне назад. Бе живяла твърде дълго, бе научила твърде много. Но докато останалите наблюдаваха отвън, нещо се бе случило.

В стената между двете жени зееше гигантска дупка, която Бисе бе успяла някак си да пробие. Завесата, която обикновено висеше тук, сега беше скъсана на две, а червената стена отзад сякаш беше раздрана от ноктите на звяр. Зад нея се виждаше улицата. През дупката нахлуваше студеният нощен въздух. Лъч лунна светлина озаряваше двете жени, стиснатите им юмруци, разветите им коси. За пръв път виждаха свободно пусната русата коса на мадам Вилрой, а дамгосаното й око — уродливо от страха. Стаята бе напълно разрушена. Всички красиви предмети, които я украсяваха минути по-рано, бяха унищожени и лежаха на пода като купчина боклук.

— Защо Бисе стои неподвижно? — прошепна Бел.

— Мисля, че се е скрила — отвърна й също шепнешком Кристиан.

— Какво се е случило със стената? — попита Валентин, без да очаква отговор.

Бел извика.

— Бисе, да вървим!

Мадам Вилрой се разсмя.

— И къде ще отидеш, скъпа? С лице като твоето?

Бел се разплака. Но тогава забеляза, че мадам Вилрой изглежда притеснена. Бисе мърмореше нещо тихичко, спокойно. Звучеше както когато се опитваше да дешифрира някой език. Когато използваше един, за да научи друг. Когато си обясняваше нещата в главата си. Когато определяше семействата на езиците и диалектите и след това ги свързваше един с друг. Когато откриваше връзките между цели групи езици, не просто между един диалект с друг.

Започна с шепот… шепот… шепот.

Какви са тези думи? Как си пасват помежду си?

Сетне дойде осъзнаването колко много знае. Как се подреждат отделните тухли, след като намериш една важна част.

Гласът на Бисе постепенно се усилваше, докато най-сетне всички я чуха.

— Кой е този език? — попита Виктория.

— Май е азиатски.

— Не, френски е.

— Прилича на африкански диалект.

— Ш-ш-т — изшътка Бел, заслушана съсредоточено в гласа на сестра си. — Звучи като всички езици едновременно.

Бисе говореше още по-високо, каза нещо, заради което мадам Вилрой отстъпи назад.

— Глупаво момиче — рече Вилрой и опита отново да пристъпи напред. Но Бисе не спираше. И мадам Вилрой остана на място.

— Вижте! — извика Кристиан и посочи зад мадам Вилрой. Друга стена бе започнала да се руши, от нея се откъсваха и падаха на земята цели блокове. Отзад видяха стените на истинския си апартамент в Манхатън, съвсем непокътнат.