Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

— Аз… аз видях… лице.

— Мисля, че знам какво е това — рече Бисе и дръпна сестра си. — Но сега няма значение.

— Откъде знаеш? — попита уплашената Бел, която се опитваше да проумее какво става.

— Живяла съм в тази къща доста години.

Бел и Бисе изтичаха към вратата. Бел се изненада, когато установи, че тя не е заключена, но на Бисе това сякаш не й направи впечатление. Бел очакваше да види нещо страховито зад нея, нещо наистина зловещо. Представяше си, че мадам Вилрой може би живее сред огън и в постоянна агония. Мислеше, че в стаята ще е неистова жега и въздухът ще е застоял, както в нейната стая, или че вътре ще гъмжи от отвратителни насекоми както при Виктория. Очакваше пещера, като покоите на Бисе, или дом на изгубена и измъчена душа, като дома на Кристиан. В действителност не видя нищо такова. Стаята беше хладна и приятна, луксозно обзаведена, като синята къща. Навсякъде имаше дивани, възглавнички и огромни кресла, тапицирани с плюш. Имаше също антични скринове с многобройни чекмеджета, както и масичка за кафе, украсена с цветя. Най-напред на Бел й се прииска да се разсмее, но веднага след това й се доплака, когато осъзна, че Вилрой, естествено, не можеше да живее в същия ужас, който осигуряваше за тях.

— Наблюдавай вратата — нареди й Бисе и се зае да претърсва стаята.

Мадам Вилрой се появи в дневната.

— Е, Виктория, какво има?

Виктория се втурна към нея. Кристиан я наблюдаваше как поглежда през рамо към него, преструвайки се, че не я чува, когато прошепна на гувернантката:

— Мадам Вилрой, накарах го да промени мнението си.

— Така ли?

— Сега е готов. Иска да продаде душата си. Иска да стане един от нас.

— Скъпа, толкова си глупава. Той ми отказа едва преди няколко часа.

— Но сега е променил мнението си. Кълна се. Аз го накарах да се промени.

Мадам Вилрой заговори, поглеждайки към бутилката вода.

— Кристиан, скъпи, може ли да видя гърдите ти?

— Не още — отвърна Кристиан.

— Виждаш ли, Виктория? — Вилрой скръсти ръце. — Не е променил мнението си.

— Напротив — рече Кристиан. — Само че не съм сигурен дали трябва да виждаш каквото и да било, докато не ми кажеш точно и ясно какво ще получа.

— Какво искаш, скъпи?

— Искам да стана известен спортист.

— Добре.

— И да съм богат.

— Естествено.

— И искам Виктория да изчезне.

— Какво? — Виктория подскочи.

За пръв път откакто Кристиан го познаваше, Бъди избухна във весел смях. Сетне тупна Кристиан по гърба.

— Искам да изпратиш Виктория обратно вкъщи. При семейството й. Да живее най-обикновен живот и да няма достъп до повече власт.

Виктория се разсмя.

Но тогава мадам Вилрой каза:

— Дадено.

Виктория хлъцна от изненада:

— Кристиан, какви ги говориш?

— Значи ще го направиш? Ще се отървеш от Виктория, за да получиш мен?

— Виктория ще се справи чудесно и сама. Тя е много умна — отвърна хладно мадам Вилрой.

— Добре — рече Кристиан и изгледа многозначително Виктория. — Не съм абсолютно сигурен, че искам точно това. — Щеше му се точно сега тя да прочете мислите му: Видя ли, Виктория? Тя не те обича. Не можеш да й вярваш. Откажи се. Но на лицето й нямаше и следа, че го чува.

— Добре, какво друго искаш? — попита мадам Вилрой.

— Искам Бъди да е в безопасност, искам да се излекува от онова, което го мъчи.

Виктория се бе преместила в ъгъла и като че ли говореше на стиснатите си юмруци. Изведнъж се завъртя, преди Вилрой да отговори, и извика:

— Бел и Бисе са в източното крило.

Мадам Вилрой присви очи и изгледа Кристиан. Той не бе в състояние да го крие повече. Очите й го пронизаха. Тя се обърна и излезе от стаята, но от вратата долетя сладкият й като мед глас, който прошепна:

— Довиждане, Бенджамин.

Инстинктивно Кристиан се обърна към Бъди. Когато погледна лицето му, разбра, че той вече не е безмозъчен андроид. В очите му имаше нещо живо, сякаш някаква изгубена част се бе появила.

— Бъди, какво има? — попита го Кристиан. Но Бъди едва си поемаше дъх.

— Кристиан — произнесе той бавно и това беше първата дума, която Кристиан чуваше от него.

— Какво става? — Кристиан стисна ръката му.

Но Бъди се строполи безжизнен на пода.

Очите на Кристиан се напълниха със сълзи. Той разкопча ризата си, за да може Виктория да види гърдите му. Тъмният белег се бе разтекъл към корема му.

— Това беше мастило.

Когато Кристиан измисли плана как да излъже насекомите, Бъди се бе уплашил. Но въпреки това го бе подкрепил с лоялността на добър приятел. Бе изиграл отлично ролята си и бе излъгал дори най-умната сред тях. Виктория му бе повярвала, както и противните й буболечки. Бъди ги бе отвел право при Кристиан. Виктория лесно се подведе, че Бъди е глупава, празна кукла, която ще позволи на Кристиан да продаде душата си. Но въпреки че толкова голяма част от мозъка му бе изтрита или повредена от триковете и изтезанията на Вилрой, Бъди имаше добра душа. Той беше истинска личност, също като тях. Бенджамин. Той бе искал единствено да помогне на Кристиан и другите деца. Сега Бъди беше мъртъв, но преди това той се бе превърнал в най-добрия приятел на Кристиан.