Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

— Остарявам — поясни Бисе.

Кристиан стоеше като замръзнал, изгубил ума и дума.

— Кристиан, аз съм — рече Бисе, опитвайки се да го извади от вцепенението.

Той спря да се взира и попита:

— Какво става?

— Да се махаме оттук.

— Но нали преди не искаше.

— Трябваше да обмисля някои неща.

— А сега?

— Сега вече искам да се махна.

Тримата изтичаха навън. По пътя Бел разказа на Кристиан какво се е случило. Най-после Кристиан разбра защо Бисе се противеше да избягат — за нея това беше въпрос на живот и смърт.

Дали някога сестра му бе правила (или поне се бе преструвала, че е готова да направи) такава жертва като Бисе? Тя бе простила за всичко, което й бяха причинили, и бе решила да си тръгне, съзнавайки, че ако го стори, ако загърби всяка възможност да намери зелените шишенца, ще умре, преди да стигнат до центъра на града. Кристиан осъзна, че всеки път, когато я бе притискал да избягат, всъщност я бе карал да се откаже от живота си заради тях. Почти бяха стигнали външната врата, когато той спря.

— Не можем да го направим:

— Няма да прекарам последните си часове тук — рече Бисе и го дръпна за ръката.

— Не, няма да те оставя да умреш просто така. Какво ще стане, ако намерим серума? Има ли шанс да се върнеш към нормална възраст?

Бисе вдигна рамене. Вече не беше сигурна в нищо.

— Независимо какво правим, трябва да побързаме — рече Бел и погледна двете пеперуди, които кръжаха около главите им. — Щом тези са наоколо, няма да мине много време преди Вилрой да научи какво сме намислили.

— Имам план — обади се Кристиан.

Виктория бе прекарала по-добрата част от нощта, опитвайки се да съживи умиращия рояк. Вдигаше грижливо насекомите едно по едно, за да провери дали са мъртви, или само зашеметени. Накрая легна на пода и заспа, покрита с буболечки — някои мъртви, други мърдащи едва-едва като живо одеяло. Когато се събуди, както й се стори — часове по-късно, няколко пеперуди вече летяха наоколо, а подът, отрупан с телца, взе да се разчиства и във въздуха се оформи нов жужащ рояк. Виктория наблюдаваше отстрани. Насекомите не бяха тъй силни както преди. Сега бяха по-бавни, по-немощни, по-неориентирани. Понякога се блъскаха едно в друго. Тя пристъпи в средата на облака. Долови първо една дума тук, сетне някоя фраза там. Тъкмо се канеше да излезе, когато видя, че през вратата влетяха два гигантски стършела, стрелнаха се покрай главата й и се смесиха със стопилия се, измършавял рояк. Мозъкът й затърси новини — какво бяха видели стършелите, какво виждаха техните братя в момента — Бъди, който тичаше по коридора и гледаше през рамо буболечките, които го преследваха. Глупав дроид. Той продължаваше да се обръща през рамо, сякаш очакваше да го настигнат. Тогава Виктория го видя да влиза в стаята на Кристиан, да сяда до брат й и да взема цветен молив.

Кристиан го погледна и каза:

— Може би си заслужава.

Бъди седеше с тетрадката върху коленете си, сякаш се надяваше да примами Кристиан да го научи на още нещо.

— Мислиш ли, че ще ме приеме отново?

Бъди кимна, без да вдига глава, вторачил очи в пода.

Сърцето на Виктория биеше все по-бързо и по-бързо. Дали Кристиан отново променяше мнението си? Когато бе влязъл в къщата преди толкова години, едва десетгодишен, един-единствен поглед му бе достатъчен да разбере какво представлява мадам Вилрой. Тогава бе променил мнението си, вече не искаше сделката с нея, опитал се бе да избяга. Естествено, беше твърде късно. Виктория се засмя на непостоянството на решенията му. Толкова типично. Толкова слабохарактерно. Ето го отново сред тях, борейки се за наградата.

— Може би мога да го използвам за нещо добро. Мога да се опитам да помагам на хората, когато стана достатъчно силен — рече Кристиан.

Горкият, наивен Кристиан. Нямаше ни най-малка представа. Но това нямаше значение за Виктория. Вълнуваше я единствено това, че той изглеждаше склонен да сключи сделка. Тя знаеше колко силно мадам Вилрой иска Кристиан, колко важен бе той за нея. Ако имаше как тя да получи признанието за спечелването му на тяхна страна, мадам Вилрой щеше да си даде сметка колко е полезна. Щеше да я научи на нови неща. Заедно може би щяха да се отърват от близначките.

— Аз трябваше да спечеля тази награда днес, а не Конър — рече Кристиан.

Бъди кимна. Сочеше нещо върху страниците с показалеца си, сякаш се мъчеше да запомни всяка дума.

— Виктория беше права. Трябва да ги унищожа всичките.