Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

— Побързай, побързай! — извика Бел от другата страна на малката врата.

— Сигурна ли си, че тук няма никакви насекоми? — обади се Бисе.

— Просто действай…

Но Бел не успя да довърши изречението, защото в този момент една ледена ръка стисна рамото й.

— Забавлявате се без мен? — рече Валентин с онзи лигав тон, който използваше все по-често напоследък.

— Валентин, какво правиш?

— А ти какво правиш? И къде е Кристиан?

— Кристиан е в дневната. Върви да го намериш. Сигурна съм, че няма търпение да чуе стихотворението ти.

— Кой е вътре? — Валентин надникна над рамото на Бел.

— Никой. Просто се махни оттук, Валентин.

Бисе чу говор пред вратата. Там имаше някой. Бе преровила цялата стая, но все още нямаше и следа от серума. Навсякъде имаше шишенца и кутии, но никое от тях не приличаше на течността, която пиеше всяка вечер. Беше толкова уплашена, че губеше концентрация. Отваряше едни и същи чекмеджета по няколко пъти, вдигаше едни и същи възглавници. Ръцете й видимо трепереха. Нервността и параноята, които се бяха натрупали в нея след дългите години самотен живот и бавно превръщане в отшелник, заплашваха да излязат навън изведнъж.

— Къде е това шише? Къде е? Къде е?

Бисе започна да си мърмори нервно под нос. Първо на гръцки, после на уелски, след това на корейски. Мозъкът й сякаш функционираше отделно от тялото, носеше се със свръхзвукова скорост. Отново чу гласовете отвън.

— Забрави, Бел. Влизам вътре — беше Валентин. След това чу звук като от ритник в стомаха, после протяжен стон.

И тогава го видя — чекмеджето в стената, боядисано в същия цвят като тапетите.

— Какво е това? — рече си наум и го отвори. Ръцете й вече трепереха толкова силно, че чекмеджето падна и се счупи, а съдържанието му се пръсна на пода. Но то беше там — шишенцето, пълно със зелената течност, която й беше позната до болка. Тя го грабна и опита да отвори тапата, но тя беше заседнала, а ръцете й нямаха сила. Бисе дърпаше ли дърпаше, като непрекъснато се обръщаше към вратата, очаквайки всеки момент някой да се появи.

Тогава видя друго нещо. На земята лежеше пергаментов свитък. Тя погледна още веднъж през рамо, след това го разви и се зачете. Съобщението беше кодирано. Написано бе набързо и изглеждаше поне на хиляда години. Откога Вилрой се занимава с това? , запита се Бисе. Била ли е някога самата тя дете? Може би рецептата бе написана от нейната гувернантка или от гувернантката на нейната гувернантка. Каквато и да беше истината, сега беше у нея — нейното спасение, рецептата за отварата, която щеше да я запази жива:

Когато прочете текста върху пергамента, Бисе най-сетне разбра и се натъжи — за себе си и за сестра си, понеже двете взаимно бяха разбили живота си. Отново погледна към вратата. Ръцете й бяха потни, чувстваше се измамена. Нима беше възможно? Серумът против стареене беше направен, след като бе открадната красотата на някой друг. Някой, който споделя същата кръв. Бисе се съпротивляваше да го приеме, но никой не я питаше. Горката Бел. Това е причината тя да погрознее — Вилрой бе използвала красотата й за тази отвара, за да може да ме хване в капана си. Вилрой вероятно бе вземала постепенно истинската красота на Бел, онази отпреди гувернантката да й даде новото, хипнотизиращо лице. Под онази ослепителна маска никой нямаше да забележи, че тя погрознява все повече и повече, че жизнеността й избледнява, за да бъде заменена от суетата и гордостта, загрозявайки я отвън и отвътре. След това, когато Вилрой реши, изведнъж всичко лъсна върху лицето на горкото момиче. Бисе усети тъпа болка в гърдите си. Тя беше съучастничка за погрозняването на сестра й — и за новопридобитата й извънмерна суета — понеже години наред бе изпивала истинската й красота.

В същото време част от нея — онази, която оплакваше пропилените години, припомняше, че именно Бел ги бе въвлякла в това. Не е ли това изкупление за нея? Нима тя не ме продаде, за да стане красива? Не беше ли тя тази, която сметна, че моят живот е по-маловажен от нейната суетност? В следващия миг Бисе се засрами заради мислите си. Вече бе прекалено стара, за да бъде толкова дребнава. Освен това нещо друго я притесняваше много повече. Проклятието — да използваш другия до смъртта си. Значеше ли това, че трябва да продължи да използва Бел, за да остане жива? И тя да погрознее още повече? И ще умре ли, когато красотата се изчерпи напълно?