Даниъл Найери - Опасна дарба или поредният Фауст

— Какво казва тя? — попита Виктория, стиснала здраво Валентин, който се опитваше да я избута.

— Всички са — прошепна Бел на Кристиан.

— Какво искаш да кажеш?

— Не е някой определен език, а всичките в едно. Единственият език, който хората говорели, преди от него да се нароят стотици различни езици. Това е комбинация от всички езици на земята. Според някои това е ангелски език, неземен.

— Откъде знаеш?

— Сигурно това е била целта на Бисе. Да научи всички езици, за да може да разбере изгубеният език, който свързва всички. Затова Вилрой се опитваше да я спре. Затова ме питаше за родителите ни.

— Бел, откъде по дяволите знаеш всичко това? — попита я скептично Валентин.

— Защото майка ми ни го каза. Тя ни разказваше за теориите, че такъв език съществува, че учените се опитват да го дешифрират, да го възродят. Но никой от тях не знаеше достатъчно езици, за да могат да го постигнат.

— Уау, чувствам се като пълен идиот — рече Кристиан.

— Защо?

— Казах на Бисе, че й трябват още цели…

Мадам Вилрой се обърна да види как къщата й се разпада. Макар че лицето й изглеждаше спокойно както обикновено, пръстите й трепереха. След това тя се завъртя към Бисе и й каза нещо — грубо и неблагозвучно, на език, който никой не разбираше. Гласът й накара Бисе да се свие. Кристиан инстинктивно запуши с ръце ушите си. Всяка сричка, която излизаше от устата на мадам Вилрой, беше мъчителна. Тя говореше, но гласът на Бисе парира нейния. За миг Бел си помисли, че сестра й печели битката. И тогава изведнъж Бисе заговори на език, който Бел разбираше.

— Никола, вземам децата — гласът й прозвуча гръмко, като на лъвица, която брани малките си.

— Те са мои деца. Те избраха мен. Продадоха се на мен.

— Вземам ги обратно — Бисе даде знак на Бел и Кристиан и те изтичаха при нея. Виктория и Валентин ги последваха, но останаха по-назад, недалеч от мадам Вилрой.

Там, във ветровитата стая, Бел изпита чувството, че гледа в огледало. Видя една зряла жена, сякаш без възраст, и двете й деца — дъщерята, грозна като чудовище, и синът — крадец. Такава беше гледката от двете страни на стаята.

Вилрой. Старият демон. Смайваща. Страховита. Вечна.

И Бисе. Изтощена пътешественичка. Сестра. Майка. Момичето, което говори всички езици на земята, но не може да проведе един нормален разговор. Колко е странно това, което Бисе направи, помисли си Бел. Не бе успяла да спечели нито един приятел на този свят, но се бе научила да общува с Бог и неговите ангели със собствените им думи.

— Не можеш… — прогърмя гласът на Вилрой.

— Стори ми достатъчно злини, за да откупя поне тези два живота. Те имат право на избор.

Като чу думите на Бисе, Кристиан се обърна към Виктория и Валентин:

— Елате с нас. Не оставайте тук.

Виктория се изсмя. Изтича при мадам Вилрой и вдигна очи, търсейки нейното одобрение. Вилрой, отново в ролята на грижовна майка, сложи ръка на главата й.

— Родителите ти ще се гордеят с теб, Виктория. Те искаха да станеш най-добрата. Така и ще бъде.

Виктория грейна от радост. Мадам Вилрой се обърна към Кристиан.

— Виктория е достатъчно умна, за да знае, че аз съм единственият й близък. Кристиан, нима ще се откажеш от всичко точно сега? Ще станеш посредствен? Беден?

— Тръгвам с Бисе — отвърна Кристиан. — Валентин, ела с нас. Моля те. Няма никакво значение какво си сторил. Тя те е накарала. Ако се махнем оттук, можем да започнем отначало. Този път наистина.

Валентин стоеше с ръце в джобовете и като че ли пишеше нещо с крак на пода. За пръв път, откакто го познаваше, Кристиан го видя засрамен. Изглеждаше готов да се разплаче за всичко, което бе сторил, сякаш наистина съжаляваше. Кристиан му се усмихна и го подкани отново:

— Ела с нас, Вал.

Валентин извади ръце от джобовете си и прокара пръсти през косата си.

— Съжалявам, Кристиан. За всичко, което сторих…

— Всичко е наред — отвърна Кристиан. — Идвай. Знам, че тя те е принудила да се държиш така.

Но когато най-после се помръдна от мястото си, Валентин не тръгна към Кристиан. Вместо това наведе засрамено глава и отиде при мадам Вилрой.

— Не. Не ме е карала да върша каквото и да било.

От устата на Кристиан излезе нечленоразделен звук, сякаш той се опитваше едновременно да каже нещо, да се засмее, да се разплаче и да се изкашля.

— Съжалявам, братче — рече Валентин. — Обикновеното не е достатъчно за мен.

— Да вървим — обади се Бисе.

— Не можете — повтори мадам Вилрой, когато Бисе понечи да тръгне към вратата. — Все още душата на Бел е у мен.