Дж. Уорд - Кралят

Тъгата ѝ ухаеше като есенен дъжд и тегнеше също толкова студена във въздуха.

Човече, само като си помислиш, че има такива, които искат да са крале, мина му през ума, докато се изправяше на крака.

Умопобъркани.

Ако не бяха заветът на баща му и всички онези вампири, които го бяха обичали искрено и дълбоко, Рот отдавна да е пратил всичко това по дяволите, без да му мигне окото. Но да се откаже? Не можеше да го направи. Баща му беше крал, достоен да остане в историята; владетел, комуто се подчиняваха не само защото седеше на престола, а защото вдъхваше у поданиците си искрена отдаденост.

Синът му да изгуби короната би било равносилно на това, да се изпикае върху гроба му.

Дланта на Бет се плъзна в неговата и той подскочи.

– Дрехите ти – каза тя и ги пъхна в ръцете му. – Очилата ти също са у мен.

С едно бързо движение Рот я привлече към себе си, притискайки я до голото си тяло. Тя бе висока, но и така му стигаше само до гърдите и като затвори очи, той я прегърна силно.

– Искам да знаеш нещо – каза в косата ѝ.

Тя застина в прегръдките му и Рот се опита да изсмуче от пръстите си нещо, което си заслужава да се чуе. Да наниже поредица от думи, които поне донякъде да опишат онова, което ставаше в гърдите му.

– Какво? – прошепна тя.

– Ти си всичко за мен.

Беше толкова невероятно, потресаващо недостатъчно… и все пак тя въздъхна и се разтопи в обятията му, сякаш това бе всичко, което искаше да чуе. Дори повече.

Понякога просто ти излиза късметът.

Докато я държеше в прегръдките си, Рот почувства, че ще стори добре никога да не го забравя.

Докато тази жена бе до него, можеше да се справи с абсолютно всичко.

Колдуел, щатът Ню Йорк

– Да живее кралят!

Докато изричаше тези думи, Абалон, син на Абалон, се мъчеше да прецени реакцията на тримата мъже, които бяха почукали на вратата му, нахлули бяха в дома му и сега стояха насред библиотеката му и го оглеждаха така, сякаш му вземаха мярка за погребален покров.

Всъщност не на тримата. Вниманието на Абалон беше приковано от едно-единствено лице – това на обезобразения воин, който стоеше далеч зад другите, облегнат на копринения тапет, стъпил здраво върху персийския килим с тежките си ботуши.

Очите му бяха скрити под надвиснало чело, ирисите им бяха толкова тъмни, че не можеше да се каже дали са сини, кафяви или зелени. Тялото му беше огромно и дори в покой представ­ляваше неприкрита заплаха, граната с изваден щифт.

А реакцията му на казаното? Никаква промяна в чертите му; заешката му устна все така бе стисната в тънка черта, намръщената му гримаса си остана същата. Никаква емоция. Ала пръс­тите на десницата му се разтвориха, а после се свиха в юмрук.

Очевидно аристократът Ичан и адвокатът Тим, които бяха довели боеца в дома на Абалон, бяха излъгали. Това не беше „разговор за бъдещето“… не, в такъв случай Абалон би имал някакъв избор в случващото се. Не, това беше предупреждение, изпратено срещу семейството му; призив „всички на борда“, на който можеше да се отговори по един-единствен начин.

И все пак думите бяха излезли от устата му такива, каквито бяха, и той с нищо не можеше да ги промени.

– Сигурен ли си в отговора си? – Веждите на Ичан подскочиха.

Ичан бе типичен представител на възпитанието и богатството си, изтънчен до женственост, въпреки пола си, облечен в грижливо съчетани костюм и вратовръзка, всеки косъм на главата му беше на мястото си. До него адвокатът Тим бе съвсем същият, само още по-слаб, сякаш забележителният му интелект изцеждаше приетите калории. И двамата, както и воинът зад тях, изглеждаха готови да изчакат отговорът, който бяха получили, да се промени.

Очите на Абалон се спряха върху един старинен свитък, сложен в рамка и окачен на стената до двукрилата врата. Оттук не можеше да разчете ситно изписаните букви на Древния език, но нямаше нужда да се приближава, за да ги види – знаеше всяка от тях наизуст.

– Не бях осъзнал, че ми е зададен въпрос – каза той.

С неискрена усмивка на устните, Ичан започна да се разхожда из стаята, докосвайки сребърна купа, пълна с червени ябълки, колекция от настолни часовници на „Картие“ върху една масичка, бронзов бюст на Наполеон върху писалището до сводестия прозорец.

– Ние, естествено, се интересуваме от позицията ти. – Арис­тократът спря пред маслена рисунка върху статив. – Дъщеря ти, предполагам?

Гърдите на Абалон се стегнаха.

– Много скоро ще бъде представена, нали? – Ичан погледна през рамо.