Джос Стърлинг: Мисти

— Мога да ти кажа обаче, че разследвам няколко свързани смъртни случая. — Наклони екрана под ъгъл, така че да мога да видя. — Засега са ни известни дванайсет — сериен убиец, чиито жертви са хора с дарби. Търсим начин да предотвратим следващото убийство. Моята задача е да стегна примката около убиеца. — Потърка лицето си с длани. — Малко съм обсебен от това... не мога да оставя работата по случая след първото убийство от миналата година.

Дарбата ми вероятно го окуражаваше да признае повече, отколкото би сторил обикновено, или просто имаше нужда да се разтовари, но придобих представа какви са били за него последните няколко месеца.

— Дванайсет — това е ужасно! — Изведнъж ми се прииска да не съм толкова далеч от обичаните от мен хора.

Щеше да се наложи да им изпратя съобщение да полагат специални грижи за себе си, когато пристигнех.

Изражението на Уриел бе наистина мрачно.

— Всяка от жертвите е неизразима загуба за семейството си. Не мога да понеса идеята за повече жертви.

— И това ти попречи да отлетиш по-рано за Южна Африка?

Той се засмя кухо.

— Да. Исках да реша случая, за да не помрачава този момент. Накрая Виктор ми каза, че е време да си взема почивка. Мисли, че ще виждам нещата по-ясно, когато приключа работата с намирането на сродната си душа.

Повдигнах вежда.

— Работа?

Той поклати глава заради собственото си тромаво изразяване.

— Надявам се, че не. Удоволствие: надявам се да бъде стопроцентово удоволствие.

— Не се тревожи, ще бъда там, за да ти помогна. — Кръстосах пръсти, надявайки се да не е чул прекалено много за моите моменти, защото щеше да се разтревожи още повече.

Той затвори лаптопа.

— Благодаря ти. Напомни ми, че не става въпрос за работа. Когато пристигна, не трябва да мисля за убийства, а за нещо друго, съгласна ли си?

Кимнах.

— Игра или карти? — Извади тесте от джоба си. — На какво искаш да играем?

— На риболов?

Усмивката му беше горчива.

— Колко подходящо.

Леля ми Опал ни чакаше в залата за пристигащи пътници с тримата ми братовчеди, Уилоу Хейзъл и прохождащия Бранд. Уилоу и Хейзъл бяха изрисували знаме за нас, удивителна рисунка на лъв, който ни посреща за добре дошли с рев. И двамата бяха наследили дарбата да улавят образи от всякакъв вид и във всякакви форми — за Уилоу това беше рисуването, за Хейзъл извайването на скулптури от всякакъв материал — хартия, глина, картон, дърво. Можеха да пресъздадат видяното с удивителна точност и артистичен усет. Съмнявах се, че някой в залата подозира, че лесно възбудимите деца на пет и седем години са изработили знамето без помощ. За последен път ги бях видяла на сватбата на Диамант и Трейс във Венеция през декември, където бяха тичали на воля с най-малките ми сестри Гейл, Пийс и Фелисити и спряха само за час, в който се преструваха на шаферки ангелчета. Не че успяха да заблудят някого от семейството.

— Мисти! Мисти! — извика Уилоу, като че ли не можех да ги видя.

Махнах с ръка, но само колкото да се стресна от лъвския рев, който дойде от... не, разбира се, че не... от Бранд? Силният рев, излязъл от гърлото на толкова малко момче, изненада мнозина. Видях тълпата таксиметрови шофьори да се оглежда нервно да не би в залата да се разхожда див звяр. Леля ми се зае да отвлече вниманието му и му даде да пие, за да предотврати повторението на рева.

— Съжалявам. Дарбата му започна да се проявява — каза тя, целуна ме и после прегърна Уриел.

— Що за дарба е това? — попитах и изгледах подозрително извиващото се тяло на чернокосото детенце. — Превръща се в лъв или какво?

— Не е чак толкова лошо. — Опал забута количката към паркинга, очаквайки всички да я последваме. Винаги се държеше като квачка, независимо от това на каква възраст бяха „пиленцата“ й. — Естествен имитатор е. Може дори да е дарба, свързана с езика на животните, още не сме сигурни.

Усетих, че има още нещо.

— Но?

— Изглежда, че дълго разговаря с нашето куче. — Сбърчи чело. — Всъщност не съм сигурна дали Бранд не се мисли за кученце, тъй като обича с часове да играе на „донеси ми пръчката“.

— Хубаво е, че обича да играе с кучето — каза любезно Уриел и хвана шишето, което момченцето беше изтървало, докато подскачаше на седалката.

— Не, исках да кажа, че Бранд иска да хвърляме пръчката за него; кучето дори не я поглежда. И гризе разни неща, предимно крачоли на панталони.

Засмях се, тъй като Уилоу и Хейзъл се изкикотиха. Уриел му подаде обратно шишето и Бранд излая весело, което предполагаше, че разбира какво се говори повече, отколкото обикновено може да се очаква от двегодишно дете. И веднага го изтърва отново.